Иван Сотиров си имаше всичко необходимо, за да живее добре, освен спомени и желания. Той беше рибар и това изчерпваше цялото описание. Ако останалите имат мечти и желания, той имаше мания. В гардероба му, освен сивия работен костюм, се помещаваха безброй одежди, предназначени за всякакъв вид сезонен риболов. До обувките му в антрето, които отчаяно се нуждаеха от обущар, събираха сили най-добрите модели гумени ботуши от всякакъв вид и марки. Тоалетните му пренадлежностти безмилостно биваха изтикани от всякакъв вид перца и изкуствени мухи. Холът, гордост за всеки домакин, приличаше на секция от природонаучен музей. Иван Сотиров имаше едно желание. Всеки един свободен час да прекарва в ловене на риба. С никого не общуваше, защото нямаше нужда, а и не мислеше, че празните приказки могат да осмислят ежедневието така, както един следобеден риболов. Живееше спокойно.
Един далечен следобед, пропит от мрачевината на късната есен, обзет от тягостни мисли, без да полага особени усилия, улови нещо ...