Иван Сотиров си имаше всичко необходимо, за да живее добре, освен спомени и желания. Той беше рибар и това изчерпваше цялото описание. Ако останалите имат мечти и желания, той имаше мания. В гардероба му, освен сивия работен костюм, се помещаваха  безброй одежди, предназначени за всякакъв вид сезонен риболов. До обувките му в антрето, които отчаяно се нуждаеха от обущар, събираха сили най-добрите модели гумени ботуши от всякакъв вид и марки. Тоалетните му пренадлежностти безмилостно биваха изтикани от всякакъв вид перца и изкуствени мухи. Холът, гордост за всеки домакин, приличаше на секция от природонаучен музей. Иван Сотиров имаше едно желание. Всеки един свободен час да прекарва в ловене на риба. С никого не общуваше, защото нямаше нужда, а и не мислеше, че празните приказки могат да осмислят ежедневието така, както един следобеден риболов. Живееше спокойно.

Един далечен следобед, пропит от мрачевината на късната есен, обзет от тягостни мисли, без да полага особени усилия, улови нещо. Погледа го с отвращение и, тъкмо да го сложи в живарника, то проговори:

- Пусни ме и ще ти изпълня три желания.

Сотиров дори не потрепна. Изгледа нещото с погнуса и студено отвърна:

- Аз нямам желания.

Представете си ужаса на съществото. Единственият начин да се спаси отплуваше бавно с последните лъчи на слънцето. Но то не се предаде и почти плачевно настоя:

- Но това са само 3 желания.

- Е да, ама не си златна рибка, а си нещо, което не прилича на нищо. Какви ли желания изпълняваш, след като на себе си не си помогнало.

Сотирoв се бе ядосал и съществото го разбра. То замълча и озадачено се сви в дъното на живарника. Започна да се терзае как да заговори отново похитителя си, без да го обвинят в Стокхолмски синдром. Та то дори не харесваше този човек. Ядосваше се, че винаги е било разсъдливо, а се бе подвело от един червей. „Ама  съм гладно - мислеше си то - толкова, че отново бих се хванало на въдицата”.

Сотиров също не беше спокоен. Типичният следобед бе нарушен от нещо без ясен произход, което искаше да го направи щастлив. Дилемата бе голяма. Да го пусне ли или да си пожелае нещо. С нарастването на нощта дилемата прерастна в тетратема. Първо - той нямаше  желания. Второ - нещото много приказваше и трето - дори и да си пожелае нещо, каква е гаранцията, че ще бъдат изпълнено. Обърка се. Толкова много мисли на един път никога не е имал. Не след дълго реши.

- Така и така съм те хванал. Така и така живея сам. Нищо не искам от теб, но ще те взема със себе си, за да ми правиш компания.

Една бегла, но ужасяваща мисъл притича през съзнанието му: „Нима ми е било самотно, че търся компания?”.

Бързо я изтръска навън, но въпреки това не отстъпи пред решението си. Занесе нещото у дома си. Не му трябваше много време, за да го настани в буркан от кисело мляко и да успокои развилнялото си съзнание. По пътя не си говориха, защото Сотиров така бе свикнал, а нещото му се сърдеше. „Аз - мислеше си то - му предлагам толкова много неща, а той! Неблагодорник! Ще ме затваря. И за какво съм виновно аз?”

Въпросите, които и двамата си задаваха, не бяха малко. Обидата набираше сили и след третия ден вече бе завладяла изцяло съществото. Сотиров, ден след ден, гаснеше от мисълта, че животът му е бил празен и благодарение на нещото го осъзнаваше чак сега. На третия ден, преизпълнен с благодарност, реши, че ще му купи полускъпоценни камъни за буркана. Прибра се щастлив. Постави ги на дъното и зачака реакция. Такава нямаше. То бе сърдито. След час терзания, съмнения и мисли къде е сбъркал, той се престраши и безпомощно каза:

-  Имам едно желание.

Съществото се зарадва. Първата крачка към свободата му бе направена.

- И то е?

-   Искам да ми говориш. Бъди ми приятел - каза Сотиров, осъзнавайки своята безпомощност.

Отсега нататък нямаше как да пусне съществото, защото бе проявил слабост, за която то можеше да разкаже на някого.

-    Приятел? – възмути се то.

-    Какво? Не ставам за нищо, така ли? Не можеш да си ми приятел?

-    Това не е желание, а изискване и е в противоречие с политиката ми.

Сотиров разбра фаталната грешка, която бе направил. Не можеш да бъдеш приятел с някого по задължение и в плен. В следващите няколко дена той започна да подкупва съществото. Купи му 50-литров аквариум, помпичка, водорасли и водни лилии. Искаше му се то да усети разликата между комфорта и блатото, от което го бе измъкнал. Но то все недоволствоше. Осъзнаваше, че измъчва Сотиров, но искаше свободата си.  Предпочиташе малкото блато пред лукса, който му се даваше и все повече наказваше самотника. Сотиров не издържа и поиска и второто си желание:

-    Искам да си по-човечно с мен.

-   Аз не съм човек - оправда се съществото.

Минаваха дни и месеци и все повече Сотиров осъзнаваше, че дори и лошо, той не може без него, защото чувстваше живота си осмислен. Вече мислеше и за друг освен за себе си и това го караше да се чувства жив.  Не му пречеха постоянните упреци, забележки и мрънкания от аквариума. Бе щастлив от факта, че чува и друг глас - освен собствения си. Всеки изпълнен каприз се равняваше на преодоляването на непостижима цел. А съществото гаснеше и се озлобяваше. Ставаше все по-жестоко и капризно. Успокояваше се с мисълта, че ако беше пуснато навреме нямаше да бъде такова. Мислеше си, че е в правото си. Накрая на втората година Сотиров направи последен опит:

- Имам трето желание.

- И то е? – попита надменно съществото.
- Искам да си тръгнеш.
- Пусни ме – обнадежди се то.
- Не мога да те пусна, затова те моля ти да си тръгнеш.
- Няма как, ако ти не ме пуснеш.
- Не мога да те пусна.

Сотиров осъзна, че обича съществото, но никога не е бил обикнат от него. Разбра, че то никога няма да си тръгне, но и никога няма да е с него. Премести го в хола при останалите предмети и се зарече повече да не влиза там. 

До ден-днешен тайничко пристъпва до вратата, оставя храна и плахо излиза, преди то да се е събудило и се надява, ако това стане да го помоли за три желания.