Има моменти, в които безизходицата и отчаянието спират дъха ти, а страхът и смелостта се смесват. Съдбата те притиска в ъгъла и те поставя на колене. Тогава, в тези моменти, разбираш, че животът е толкова прост и единственото, което трябва е, да се научиш да го живееш, с търпение.
Елена излезе на двора. Пое дълбоко дъх. Въздухът бе чист и свеж. Ухаеше на идваща зима. Вятърът разбуди Балкана и целуна по лицето девойчето. Тя потръпна. Студът я боцкаше, като брадата на мъж.
Портата изскърца и в двора влезе Станулица. В ръцете си носеше малка тава с топли мекици.
"Хубава е била на младини тази жена!" - помисли си Елена. Бе остаряла. Лешниковият цвят на очите ѝ бе започнал да губи наситеността си, сякаш с времето ставаха прозрачни. Лицето ѝ бе издълбано от бръчки, а длетото на времето упорито се опитваше да заличи красотата му. Най-хубавото в нея обаче бе усмивката ѝ, като зарево̀ огряваше и топлеше.
- Добро утро, чедо! Рано си станала, ама то тук на чист въздух човек бързо се наспива. Нося ...