Вечер, когато всички заспят, тихо пускам спомените си да влязат през прозореца. Позволявам им да ме обладаят, а после, също толкова тихо, лея горчиви сълзи. И на сутринта по улицата има локви.
Все си казвам, че е за последно - стига дъждове! И всяка нощ ми е последна.
Да, знам, че спомените трябва да загърбя, но в миналото си живея, то ми е утехата.
Да го загърбя или да избледнея?!