Аз съм Зейна, синеока брюнетка на двайсет и четири години, хубавка, (каквото и означава името ми), студентка в последния курс по арабистика. Тази вечер трябва да взема най-важното решение в живота ми.

    Но да карам поред.

    През 1990 година, когато в Ливан починала баба Карима, дядо Басем решил да направи промяна в живота си, за да се опита да се справи някак с мъката от загубата на любимата му жена, стегнал куфарите с багажа и с двайсегодишния му син Джалил дошли в София. Дядо изтеглил заем, като добър търговец и разумен човек той купил двуетажна къща на кьоше и на южната страна на улицата, защото локацията винаги е важна. Живеели на втория етаж, а на първия отворили магазин за екзотични арабски и средиземноморски подправки и сладкиши, които поръчвали в Ливан, а татко с камионче прекарвал от летището до магазина. Работели усърдно сутрин отрано до късно вечерта и търговията потръгнала.

    Пет години по-късно баща ми, така да се каже, надградил. Изтеглил заем и с него, а и със спечелените дотогава пари купил наблизо двуетажна къща, разбира се, на кюше и на южната страна на улицата; живеел на втория етаж, а на първия отворил ресторант, нарекъл го „Аладин“. В него се запознал с майка ми, тогава студентка в последния курс по финанси и счетоводство, дошла да хапне нещо вкусничко. Оженили се и през 2000 година съм се родила аз.

    Тя поела счетоводството на фирмата, а той отговарял за доставките и кухнята.

    Оттогава имаха много и то редовни клиенти, все хора, които харесваха кулинарните изкушения на Леванта – безквасен хляб, салати като табули и фатуш, мезета, пикантни ястия, овкусени с тахан и нахут, сладкиши с кедрови ядки и куркума.

    Родителите на майка ми живееха в далечно добруджанското село, мама и татко по цял ден бяха заети в ресторанта и затова дядо ме водеше и прибираше от детската градина. Стоях при него в магазина до края на работния ден. Имаше ли клиенти, аз си играех с кукли или редях пъзели и тайничко наблюдавах как дядо Басем усмихнат, (а преведено името му това и означаваше), посреща и обслужва хората.

    Останехме ли сами, двамата си говорехме на арабски, от малка научих езика говоримо, а към шестата ми година – и писмено; по – късно от него понаучих и френски език.

    Дядо Басем ми четеше и разказваше интересни истории за вълшебства и приказни герои, може би затова някак придобих нагласата и увереността, че в живота ми рано или късно ще се случи нещо необичайно, че ще се случи чудо.

    Годините минаваха. Записах се в Езикова гимназия, изучавах френски и английски език.

    Две седмици преди матурите се случи ОНОВА НЕЩО.

    В понеделник се прибирах от училище прегладняла – през голямото междучасие

нищо не хапнах, а преговарях за теста, който щяхме да правим следващия час. В джоба си имах един лев, щях да мина през пазара и да си купя баничка, ( тогава тя струваше шейсет стотинки, а сега е два лева и шейсет стотинки).

   Как се случи не знам, но вместо към баничарницата краката ми сами ме поведоха

към сергиите, почти всичките бяха празни, търговците бяха си заминали. До една от

тях на бордюра на улицата седеше жена и в скута си държеше дървена кутия, чийто

капак бе нашарен с ярки багри. Мина ми мисълта, че може би тя бе продала вече

стоката си и само това бе останало. Неволно се спрях и се загледах в красивите

орнаменти. Жената вдигна глава, леко се усмихна и каза :

    - Здравей, Зейна! Чаках те!

    Стъписах се.

    Тя се изправи с лекота. Прошарената й коса беше с интересна прическа, дрехите й бяха от материя и с кройка, невиждани от мен дотогава, но най-впечатляващи бяха красивите й сини очи, които излъчваха хипнотична сила и сякаш ме сканираха. Жената беше възрастна, но жилава, елегантна и някак странна.

    Тя вдигна капака на кутията, бръкна в нея, извади стъклено бурканче, в което имаше сребрист гел и ми го подаде.

    - Но аз имам само един лев – продумах смутено.

    - Достатъчен е – рече непознатата. – Когато  имаш много сериозен проблем, намажи с този гел огледало, замисли се, погледни в него и бъди сигурна, че това ще ти помогне. И не казвай на никого, нека това е нашата тайна.

    Странницата ми се усмихна благо, обърна се и с плавна походка се отдалечи, а аз стоях като зашеметена и смаяно гледах подире й. Та тя знаеше името ми и ме чакаше!

    Прибрах се вкъщи почти на бегом. Забравих, че съм гладна, нямах търпение да проверя шарлатанка ли беше непознатата или се случваше нещо странно и вълшебно, както в приказките на дядо Басем.

    Замислих се за предстоящия  изпит по български език и литература, отворих бурканчето и намазах с гел огледалото. Вторачих се в него и да – появи се тестът и темата на аргументационния текст. Зяпах с изненада и учудване, но след около две минути всичко изчезна. Значи наистина е възможно да се случват чудеса, стига силно да вярваш в тях! Отново намазах огледалото, написаното пак се появи и вече с мобилния телефон аз го снимах, повторих процедурата и с материала за изпита по математика и френски език.

    Както казват военните – предупреден, значи въоръжен.

    Хапнах набързо, седнах до бюрото и направих теста по български език и литература, после отидох до градската библиотека и се запасих с подходяща литература. Следващият следобед написах есето, в сряда го дооправих, до понеделник се справих с математиката и френския език. Последната седмица само преговарях и запаметявах материала.

    Разбира се, на изпитите получих отлични оценки.

    Записах арабистика. Следването вървеше безпроблемно, знаех езика перфектно, а преди сесия мазвах с гел огледалото и всичко ставаше О.К.

    Сещах се за Пития, Делфийския оракул. Когато някой имал питане, тя вземала в ръцете си специален камък, омфалос, задавала въпроса към боговете, (или както сега е модерно да казват – към извънземните) и те й отговаряли. Може би специалната структура и съставът на гела правеха възможно отварянето на портал към друг свят, паралелен на нашия, където се случват същите неща, но малко по-рано. За жалост, нямаше как да благодаря на непознатата жена за нейния чудодеен дар. Истината обаче беше, че и аз залягах сериозно над книгите.

     През свободното ми време работех в Център за мигранти като преводач. Разбирах

тези клетници, избягали от войната и глада и се опитвах да им помогна. Това, къде си се родил, е чисто случаен факт. Аз съм космополит, Земята е на всички и всеки има право да живее където иска, има право да потърси по-добър живот, стига това да е законно. Че то, ако се върнем векове назад и прабългарите не са си седели в голите степи, а са дошли на друг континент с надежда за нещо по-добро.

    През последната година в лагера се запознах с Мартин, току-що завършил медицина и започнал тук работа, за да помага на бежанците с каквото умее. Харесахме се, обикнахме се. И така, тази вечер с него отново отидохме на ресторант. Хапнахме, пихме по чаша червено вино и когато ме изпрати до вкъщи, той ми предложи да се оженим. Разбира се, че се зарадвах, но го помолих да помисля до утре вечер.

    Когато се прибрах, взех бурканчето. На дъното беше останал съвсем, ама съвсем мъничко гел. Другата седмица започваха държавните изпити. Можех да намажа само веднъж и трябваше да реша какво искам да науча – за изпитите или за личния си живот. Изобщо не се двоумих. Замислих се, намазах малкото останал вълшебен гел върху джобното си огледалце и с разтуптяно от вълнение сърце се взрях в него.

      Моята двойница в бяла булчинска рокля щастливо се усмихваше. Смаях се, когато

видях мъжа до нея – той беше мургав, тъмноок и тъмнокос. След две минути образите

изчезнаха, а аз още гледах в почуда – та нали Мартин е русокос и синеок!

    На двойницата ми желая щастие, където и да се намира.

    И така, аз трябва да реша какво да му отговоря. Отсега нататък подсказване няма

да има за каквото и да било, ама то не ми и трябва. Не се колебая нито за миг – утре ще кажа „Да“ на мъжа, когото обичам. Вече ще живея само по моите правила и сама ще вземам решенията си, надявам се да е за добро, защото животът ми е сега и тук, а не е в огледалото.