В никакъв случай не можех да кажа, че това бе Жоте. Макар да бях присъствал на един от спектаклите му, аз го познавах повече от разказите на другите. Чаках пред едно гише и той мина с някаква бланка, попита ме : “ Извинете тук ли е за комисията по авторско право?”, отговорих положително, а един мой колега ми смигна и прошушна – ето това е Жоте.

Всъщност Жоте бе призрачна личност. Слуховете за него граничеха с легендите. Говореха, че е обиколил цяла България с една маймунка на рамото и изнесъл почти във всяко селско читалище спектакъл, както наричал изявите си. Бе среден на ръст, с вечно карирано костюмче и малки хитри очички. Той обичал да забавлява народа по друмища и мегдани, без да жали сили и средства, в името на артиста като с годините успял да си извоюва слава.

Жоте – артистът, това бе човекът, който бе чест за всяко едно селско читалище. Съвсем предизвикателно се възприемал като “ илюзионист – комик”, разлепващ плакатите си по „вековни“ дървета на площада и изкарвал доста добри пари за артист и за шарлатанин. По тези причини завистниците му не били малко и затова прелитал като волна птичка с едно колело, маймунката Бианка, а в последно време, се говореше, че си намерил и съдружник. Културните събития по онези години в селата не бяха “чести” да не употребя някоя по-силна дума, но така или иначе, смятам да опиша един от спектаклите на Жоте, на който попаднах случайно, а самата му ”подготовка” чух от разни хора и така сглобих една мозайка.

Жоте минаваше през нощта с едно колело и разлепваше афишите си. Беше го измислил хитро, защото ако ги разлепяше посред бял ден , щеше да се разбере и да се развали изненадата. Освен това осъмването с новина в селото води до нетърпение за неизвестното. В уречения ден Жоте уреждаше салона и други разни подробности (дали всичко работи или е увехтяло с годините), а вечерта заставаше негов “съратник” и продаваше билетите за някаква символична сума, която набъбваше с всеки зрител от селото и накрая се оказваше значителна. Не на последно място бе възможността, сцената на читалището да има пропадàло и грамофон, който да е в добро състояние. Без тези подробности спектакъл не се състоеше и Жоте изчезваше яко дим. Слава Богу, там където щеше да се състои събитието всичко бе на лице. Дори афишите бяха “кабаросани”, на дърветата около малкото мегданче, с поредното читалище.

ОБЯВА

Уважаеми граждани, днес (10.VІ.19...) ще се проведе авторски спектакъл в три части. В главната роля,

изключителният

илюзионист – комик

ЖОТЕ

В програмата: АНЕКДОТИ, ДРЕСУРА НА МАЙМУНА И ФОКУСИ

Събитието ще се проведе в читалище “...” от 19ч

Билети на касата

Така човекът върнал се от полето, би могъл да посети нещо по-различно от кръчмата, което всъщност няма да има такава продължителност, за да му се променат изцяло навиците. Всъщност децата/тогава по селата все още имаше деца/, те бяха онези, които с влизането си в къщи започваха да задават един и същ въпрос – “ Ще ходим ли на театър, бе тате, бате, мамо, бабо и т.н.” Е може ли да не отидем ?“

Беше свежа юнска вечер. Сякаш цялата природа намигваше с весели очи на китното полупланинско селце. Зеленината и детската глъч придаваха допълнителен заряд на хорското настроение. Децата образуваха хаотични линии с вихърните си игри, а възрастните прииждаха от различни страни. Част от гражданите излизаха от кръчмата, други идваха от къщи или полето, а трети, които бяха родителите на родителите си бяха винаги там. Последните, доста резервирани към театрото, влизаха със зор в читалището, заради внуците си. Накрая всички се събраха и притаили дъх, очакваха клоуна. Децата се бяха наредили като аптекарски шишета около кръглата сцена на малкото читалище и кряскаха по едно “Айде бе...”. Жоте се ослуша в кинокабината на салона, където се бе скрил, за да не развали изненадата. Когато се увери, че всички са вътре, даде наставление на един човек да светне сцената. Чу се едно “Йеееее!”. Жоте тръгна към касата на читалището и попита ортака си :

• Е, как е?

- Добре! Всъщност много добре, ето ти парите без моя дял! Утре ще се оправим за другото село, а сега ще се чупя...

Жоте напъха парите по джобовете на панталоните си и кимна на човека да се маха. После се позамисли и тръгна към сцената. На последната можеше да се стъпи и без да минава през салона, което бе добре дошло за него. Той заброи за миг парите, които му даде онзи, но бързо ги натъпка в джобовете си, защото се сети за маймуната:

- Фют, фют, Бианка, Бианка! Ела тук моето момиче! – я повика и тя като по чудо “изхвръкна” от някакво място, за да скочи на рамото му.

- Чакай, моето момиче, сега ще останеш там, където те оставя... и после... – и сложи пръст на устата си за тишина. Маймунката изобщо не го гледаше и както е нормално за всички маймуни, погледът и шареше навсякъде. Жоте я пусна в предверието на сцената, сложи отново пръст на устата си и се появи пред хората. Те като го видяха заръкопляскаха, поклони се и започна:

- Уважаеми гости! Радвам се, че ще станете съпричастни на моето скромно шоу! Аз се казвам Жоте и може би сте прочели на афиша, че спектакъла ми ще бъде разделен на три части. Първа част – анекдоти! Втора част – дресура на маймуна! И трета, последна част – най-новите фокуси на наши известни илюзионисти!

Тук Жоте кимна леко на публиката и с ефирни, артистични прибежки отиде до грамофона. Пусна го и след като засвири лежерна музика, излезе отново на сцената.

- Ей, гледай го този! – започна Жоте – Засочило едно дете на баба си, някакъв човек, който бягал с ковашка наковалня в ръце. “Стой бе стой!”- викнали му хора отстрани. Човекът с наковалнята се огледал като ранено животно и поспрял неспокоен, ”Какво има? Защо ме спирате? - А ти защо бягаш с тази наковалня?- Как защо? Не сте ли чули? – Какво? – Лъва от зоопарка избягал!” – онези се спогледали – “Е, и? – Ами аз бягам от него?- А, за какво ти е тази наковалня? – Как за какво? Като ме погне наистина, само пускам наковалнята и никога няма да може да ме стигне!”

Настъпи кратко мълчание в салона, след което хората се поусмихнаха, а децата заръкопляскаха, не толкова въодушевени от вица, колкото от това да се върви напред в програмата, към фокусите.

• Ето това беше историята на бягащия с наковалня, а сега да ви разкажа, виц от сутринта. Стоя на една спирка и гледам един човек много изстрадал. Блед, слаб, сух, пуши цигара след цигара, към него се приближава някакъв зевзек и го почва – “Абе брато, тебе май те е подминала лопатата? А?” - ама онзи не се усеща, вдига рамене и гледа в страни. После минава малко време и се присеща, че онзи го праща в гробищата, но късно, защото заядливецът се бе качил в автобуса. Както и да е! Младият ловец към старшия: “Добре бе бай Ставри, ако видиш, ей така изневиделица мечка и тя застане срещу теб, какво ще направиш?”- “Веднага ще я замеря с прясно лайно. На мечката, както и не само на нея и става много гадно и избягва” – “Ами откъде в гората прясно лайно?!” – “Ааа, ти само срещни мечката и прясно лайно веднага ще се намери!”. Седят двама пенсионери и си говорят – “ Еее, ако знаеш колко съм точен само! Нямам грешка да знаеш! В шест сутринта се изпикавам, в шест и половина “ ходя” по голяма нужда, а в седем вече ставам от леглото!” – Друг един пък разправя на колегите си – “ Ей този не го бях виждал двайсет години! Ама как се е съхранил само! Една гънка няма на мозъка си! Ааа, пардон като го видях имаше резка, защото се беше порязъл при бръсненето, значи има една...”

Жоте говореше, а хората се подсмиваха и чад – пад го аплодираха.

• А сега! Една експресна новина, от току-що върналият се от Луната, Нийл Амстронг! Той разказал, че вратата на космическия кораб заяла, докато бил на разходка из лунната повърхност. За да я отвори, използвал химикалка, която била подарена от сестра му да записва впечатленията си. Разглобил я и бръкнал с писеца в някаква дупка, от където успял да отвори и така се прибрал жив и здрав на Земята. Най-експресната новина е обаче, че наш генерал, поканен от братята руснаци на официална вечеря, в речта си към тях, доволен от пищността на масата казал, “ У нас есть тоже такие софру!”. Двама мъже си разказвали стари преживявания и от дума на дума, единият казал – “Абе знаеш ли, че трябва да се разминаваме настрани с теб – Защо? – За да не ни се закачат рогата”. Един друг пък попитал, “Какво работи този – Нищо! “ – рекъл друг – “ А тоя до него – Ааа, тоя му помага!”.

Жоте разказваше и колкото по–интересно ставаше за възрастните, толкова по-доскучаваше на децата. Едно хлапе на име Стефчо, сякаш имаше шило в дупето. Не можеше да седи и една минута, и постоянно кръстосваше тичешком малката заличка. Приятелчетата, заразени от примера му, имитираха Жоте с цялата му артистичност, която излъчваше.

- Стефчо, Стефчо ела тук! – просъскваше майка му, между вицовете. То я поглеждаше като през стъкло и ускоряваше темпото в друга посока. След поредния виц, Жоте отново притича до грамофона, смени музиката с много по-жива и подвикна.

- Алее хоп! – в този миг маймунката с два скока се озова на сцената и кацна на рамото, на Жоте. Децата запищяха в екзстаз. Аплаузите бяха нестихващи и той протегна ръце, за да стихнат.

- Нека ви представя, моята мила Бианка, първа помощница във всяко едно мое начинание! – хората отново заръкопляскаха, Жоте извади от вътрешния си джоб цветни парцалчета и ги хвърли нависоко. Докато падаха, Бианка ги ловеше с подскоци във въздуха и ги подаваше на дресьора си. Жоте щракна с пръсти и маймуната започна на зиг-заг да се провира между крачките му, след което засвири валс и те затънцуваха популярна мелодия.

Направиха още няколко номера под възгласите на възбудената публика, когато Жоте усети как коремът му издаде много странен звук, който се надяваше, че не се чу и нещо изключително неудържимо го накара да изрече:

- А, сега прекъсваме за десет минути, по технически причини! – Жоте излезе бързешком от сцената, пред погледа на изненаданата публика, която разочаровано въздъхна с “Ееее” и “Аааа”. Той бе похапнал по обяд едно-две кила череши и се бе поддал в ранния следобед на репликата, на ортака си “Айде да пием по бира!”. Жоте ужким подтичваше през фойето, но в един момент си даде сметка, че олимпийските шампиони са бледо подобие на безпрецедентния му устрем. Тоалетната на малкото читалище, на която и викаха “нужника”, се намираше на двора. Тя бе скована като че набързо, от грубо нарязани дъски, с доста по-къса врата, за да се вижда дали е заета и оформена дупка във вид на триъгълник, без каквото и да е клекало. Жоте връхлетя в нея, изсули набързо панталоните и започна. В един момент, когато бурята бе позатихнала, забеляза, че някакви цветни хартиики политваха като есенни листа към септичната яма. Той се сепна като ужилен, а рязкото му движение допринесе още повече за разпиляване на парите. Жоте запсува, реши, че ще може да спаси нещо от тях и протегна трепереща ръка към ямата.

Публиката изведнъж зажужа, всеки питаше другия “Какви ще са тези технически причини?! Грамофонът още му свири!“.

Първи децата не се сдържаха и излезнаха да търсят клоуна. Те се захилиха като видяха карираните панталони на Жоте през късата врата на тоалетната и закрещяха:

- Еееее, клоуна сереее! – натам не мога да опиша какво точно стана, защото естествените нужди не са срамни, но дворът на читалището се изпълни с “публика” и тези нужди в момента, можеше да се каже, че най-малкото бяха досадни за Жоте. Той излезе достойно от ситуацията като продължи спектакъла си, в двора на малкото читалище, защото званието народен артист сякаш му бе по природа.