Аз съм Филип. Живея в градчето Форфиленд в близост до голямото езеро Суен. Както навсякъде из страната, и тук е в сила законът за еднаквите къщи: на една улица всички постройки трябва не само да са еднакви по форма и големина, но и по цвят. Същото важи и за оградите. В центъра на всеки град или село всички къщи са бели с розови огради. Дори пердетата са бели. Навявали чувство за чистота, казват. Къщите извън центъра могат да бъдат сини, сиви, лилави, зелени, червени, кафяви в различни нюанси на цветовете според улицата. Това е знак за по-ниското социално положение на семействата. Но във всяко друго отношение обитателите се стараят да поддържат стандарта. Дворовете са покрити с райграс, винаги ниско подстриган. Храстчета, подрязани в симетрични форми, се мъдрят на точно определено разстояние едно от друго. На специално място, оградено с малки кръгли камъчета, са засадени цветя. Но и тук личи статуса на собствениците – в центъра са разрешени розови и бели рози, в следващите улици – червени, а в най-крайните квартали - само жълти. В последните и къщите са жълти. С оранжеви огради. За въпросните крайни квартали се носят слухове, че семействата били толкова бедни, че не можели да си позволят дори бели пердета. Жените ходели на работа и не поддържали къщите и дворовете в ред. А децата по цял ден играели на улицата без надзор. Когато огладнеели, горкичките, ядяли студено ядене от предишния ден или хляб с масло и сирене.

Аз съм бояджия и зидар. Такива са били баща ми, дядо, прадядо и прочие от незапомнени времена. Бояджииите си имат “територии”, в които работят. И това се предава по наследство. Професията е доходна, защото по закон къщите и оградите трябва да се пребоядисват (в същия цвят) всеки пет години, а в центъра – всеки две. А улиците са били застроявани по различно време и всяка година имам доволно много работа в моята територия. Тук е моментът да спомена, че имам къща в центъра на Форфиленд.

По принцип хората не ходят по другите квартали. Но професията ми налага опознаването на всички улици. Когато отидох с баща си в крайните квартали да се обучавам на занаята, видях за първи път къщи в жълто и оранжево. Стоях като зашеметен. Дори бих казал, че ми харесаха, ако би било прилично. Светли, весели цветове. Весели бяха и децата. Някак свободни. Смееха се без задръжки, гонеха се лудо по улицата, дори се катереха по дърветата (в този квартал имаше и дървета поради немърливостта на хората). Баща ми обясни, че нашият социален статус не позволява да показваме силни емоции. Не е прието да викаме, да се смеем шумно. Демонстрацията на спокойствие и доволство от живота е знак за добро възпитание.

И аз се стараех да се държа подобаващо. Няколко години по-късно се ожених за момиче от центъра – чудесно обучено да върти домакинство, както майка си, баба си и така нататък от незапомнени времена. Родиха ни се две деца – момче и момиче. Родителите ми се радваха, че ще има кой да продължи семейния занаят. Постигнал бях всичко, което един мъж може да желае. Трябваше да се чувствам щастлив. А ме притесняваше перспективата, че в бъдещето нямаше да се случи нищо ново.

Вършех си съвестно работата, за да изхранвам семейството. Всеки ден отивах на определена улица и продължавах да боядисвам с разрешения цвят. Всяка вечер се връщах в своята бяла, подредена къща, сядах да вечерям винаги вкусното ядене, с винаги усмихнатата и красива жена, с винаги чистите, сресани и добре възпитани деца.

Малко по-различно се чувствах само, когато трябваше да боядисвам къщи от крайните квартали. Радвах се на цветовете, работех с увлечение. Слушах шума, който вдигаха децата и се опитвах да си представя своите, играещи волно. Всичко това си фантазирах тайно, разбира се. А не беше прилично дори да го помисля. В такива моменти имах смътното усещане, че не съм постигнал още всичко, че има нещо повече, което не знам.

Един ден боядисвах в жълто последната къща от една улица. Пристигна млада жена, натоварена с покупки. Косата й беше разрошена, а дрехите - развлечени. След малко излезе от къщата с нещо като статив за ноти и бели листа. Изнесе странни малки тубички и четки, по-малки от моите. Неусетно бях спрял работа. Жената отвори тубичките, от които излизаше нещо като боя. И започна да рисува... Не само слагаше различни багри по листа, а и ги смесваше, произвеждайки съвсем нови цветове. Разбира се, бях виждал картини в галерията. Портрети на важни личности, пейзажи, натюрморти – все признати произведения на изкуството. Но те съдържаха само познатите цветове. И бяха рисувани само от наследствени художници. Техниката на изкуството им се пазеше в тайна, разкривана от бащи на синове. А сега обикновена жена от крайните квартали рисуваше.

Слязох от стълбата и се приближих. Когато забеляза интереса ми, жената мълчаливо подаде бял лист и малка четка. С треперещи пръсти, с чувство за извършване на светотатство, отворих жълтата тубичка. Защо именно нея? На двора се полюшваха от вятъра непознати жълти цветя с височината на храст. Сякаш насън, ръката ми правеше непривични движения, следвайки формите на листата...

- Браво! Имате талант! – гласът на жената ме “събуди”.

Побягнах. От радост. От страх. От срам. За първи път извършвах нещо нередно. Дори изражението на лицето ми трябва да е било променено, защото когато го видя, жена ми веднага извика доктор. Последният пристигна, прегледа ме и започна да задава въпроси:

- Къде работихте днес?

- В квартал “Оранжев”.

- Ясно. Случвало се е и друг път честни работници да пострадат от общуването с по-прости хора и да се връщат с психично разстройство. Препоръчвам един месец болнични и срещи с нормални хора.

За първи път усмивката на жена ми се стопи, и то за цели пет минути. След като изпрати доктора до вратата, се върна и съчувствено ме изгледа:

- Горкичкият. Ще видиш как бързо ще се оправиш. Ще се грижа за теб. Всичко ще бъде отново наред.

... Лежах, ядях, ходех на разходка, срещах се с нормални хора. Ден след ден виждах само бели къщи. Осъзнах, че не ги харесвам. Ден след ден водех същите празни разговори, които започват с “Добър ден. Как сте?” и продължават с “Благодаря, много добре”... Тук преставах да слушам, защото нямаше как да чуя нещо по-различно от преди.

През цялото време мислех за картината с жълтите цветя. Докато я рисувах, не бях себе си. Изпаднал бях в транс, забравил всичко друго. Непознати сили се вливаха в мен. Беше по-красиво и от най-неприличните ми фантазии...

Една нощ, след като изчаках всички да заспят, се измъкнах на пръсти. Отидох в бараката, където държах боите. Извадих всичките пред къщата. Отворих ги. Взех четката...

... Събудих се от писъка на жена ми. От съседните къщи наизлизаха хора. Едва погледнали, вдигаха шокирано ръце и ахкаха. На стената бяха прясно нарисувани големи жълти цветя със зелени стебла и листа. Над тях блестеше голямо оранжево слънце...

Още същия ден ми беше наредено да пребоядисам стената в бяло. Мълчаливо събрах багажа си. Погалих цветята за сбогом и се отправих към квартал “Оранжев”. Чувствах се странно свободен. Къде щях да живея? Нямаше значение. Само да мога да рисувам!