Aug 11, 2022, 9:29 PM

Жътва 

  Prose » Others
376 0 0
2 мин reading

-Жътва е. - засуети се момичето и седна в прахта. Заби кокалестите си пръсти в песачливата тънка коса. 
-Калино, Калино каква ти жътва бре дете? - бабата я огледа сърдито.
-Мрът хора. Не виждаш ли какво става? Толкова измряха, а не е минала и половината година. Не мога вече. 
-Какво да става? Такъв е реда. Всичко живо свършва мъртво.
Калина изгледа бабата с ококорен поглед. 
-Не ме гледай така. Какво се кокориш, ще ти изпаднат очите. Що има пулс, умира. Така е било, така ще бъде до де има живот. Така сме сторени. И аз и ти и всеки дето знаеш ще си иде от живота. Ма че да, да не се е измъкнал някой жив бре? Ти да знаеш някой такъв, аз не знам.
Момичето вече сериозно започна да се ядосва и зарови пръсти в прахта, почна да рисува кръстове, а баба Славена изсумтя и ритна с крак прахуляка. Калина скочи рязко на крака, ръцете ѝ се свиха в юмруци, беше готова да се разкрещи на тая луда жена. Но нещо в погледа на старата я усмири и тя отпусна рамене, разрида се. Славена доближи момичето и бавно го обгърна, разтри гърба му и го залюля, като да е малко дете.
-Штшт, поплачи си. Плачи, викай, душата да олекне и ти душа носиш. Но после се стегни. С плач само им вредиш. Плачеш ли много, оплакваш ли не могат да си идат. А те чедо са приключили тук, горе ги чака нещо ново. Не оковавай духа към материята. Те вече не принадлежат на тая Земя, недей ги задържа! - повтори по настоятелно и пусна Калина.
Девойката се сепна при тия думи на старицата и хлипането ѝ секна. Избърса  очи и погледна несигурно към жената. Тя ѝ се усмихна спокойно.
-Давай дете, извади я тая душа от това престаряло тяло. Бързай, че горе ме чакат. 
Калина замига и посегна към жената, извади ѝ душата. Старото тяло се отпусна назад, а Славена остана като бледо привидение пред Калина. Или поне това създание в този миг приличаше на Калина, внучката на Славена която си бе отишла преди години в нелеп инцидент. Душевадката преглътна и издиша, въздуха изсвистя и през устните на Славена и главата ѝ се килна на една страна, очите останаха широко отворени и загледани към синият простор. Наоколо живота не застина дори за миг, продължи си. Слънцето пекна, птичките се изпокриха на хлад, а някъде в далечината се чу глас.  Това е то, живота винаги среща смъртта. 

© А. А All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??