-Жътва е. - засуети се момичето и седна в прахта. Заби кокалестите си пръсти в песачливата тънка коса.
-Калино, Калино каква ти жътва бре дете? - бабата я огледа сърдито.
-Мрът хора. Не виждаш ли какво става? Толкова измряха, а не е минала и половината година. Не мога вече.
-Какво да става? Такъв е реда. Всичко живо свършва мъртво.
Калина изгледа бабата с ококорен поглед.
-Не ме гледай така. Какво се кокориш, ще ти изпаднат очите. Що има пулс, умира. Така е било, така ще бъде до де има живот. Така сме сторени. И аз и ти и всеки дето знаеш ще си иде от живота. Ма че да, да не се е измъкнал някой жив бре? Ти да знаеш някой такъв, аз не знам.
Момичето вече сериозно започна да се ядосва и зарови пръсти в прахта, почна да рисува кръстове, а баба Славена изсумтя и ритна с крак прахуляка. Калина скочи рязко на крака, ръцете ѝ се свиха в юмруци, беше готова да се разкрещи на тая луда жена. Но нещо в погледа на старата я усмири и тя отпусна рамене, разрида се. Славена доближи момичето и бавно г ...