K-T-2

Бойчо винаги е знаел, че ще живее в щатите. В онова време, преди 1989, това не само, че беше невероятно, но си беше и опасно – да мислиш, а и да казваш, че ти рано или късно ще живееш  в щатите. Като студент учеше повече английски отколкото каквото и да е друго, което „трябваше“ да учи.
И през 1994 отиде на световното в САЩ … и естествено не се върна. Тогава вече можеше.
Не бяхме се виждали петнадесетина и повече години. Не беше си идвал в България. По едно време телефоните между приятели зазвъняха – тогава май още нямаше Facebook или поне не беше толкова разпространен.  Така или иначе все още предпочитахме телефонното обаждане пред съобщение в Messenger, WhatsApp или Viber. Та телефоните разтръбиха, че се организира официално посрещане на Бойчо.
Седнахме вечерта в познатата кръчма, която не се беше променила много от времето, когато беше заминал. Всеки го питаше нещо, а той отговаряше лаконично. Бяхме почти целия клас от гимназията. Беше като 24 май.
Най-честият въпрос беше „Е как е там?, последван от “К‘ва кола караш?“ и „К‘ва ти е заплатата?“. Никой не го питаше „Щастлив ли си?“, сякаш, че трябваше по подразбиране да е щастлив.

-    Бойчо, качва ли се на Емпайър стейт билдинг?
-    Да бе, качвах се разбира се. Първото, което чух, когато се качих, беше: „Я, застани ся, ей тука, да тъ снимам“. Обръщам се и виждам естествено някой от Чирпан.
-    А, няма страшно. - и аз се почуствах длъжен да участвам в разговора. - Аз и в Китай намерих чирпанлии.
-    Ами, явно, че светът е малък.
-    Светът не е малък, Чирпан е голям!

Реших и аз да го питам нещо и стана интересно.
-    К‘во работиш сега, Бойчо?
-    Сега съм системен администратор.
-    Ама как? Ти нали беше машинна специалност.
-    Да бе, машинна бях. Ама като отидох в щатите, в началото работих каквото намеря – бях шофьор на такси, едно-друго. После си намерих работа „по специалността“. Станах чертожник с Autocad в една фирма. И гледам в залата, на последния деск, един седи и по цял ден нищо не прави. Викам му: „К‘во работиш ти бе?“, той вика: „Системен администратор“. „Тъй ли“ – викам -  „А, и аз искам т‘ва да работя“. И така. Изкарах курсове, взех Microsoft и Cisco сертификати и сега съм системен администратор. Общо взето, скъсах си задника да уча, докато ги взема тези изпити за сертификатите, но сега съм SysAdmin… и имам доста работа, а и е бая отговорна. Не е както си го мислех. Но все пак е по-добре от таксито.
-    Бравос! Аз завърших „Изчислителна техника“, ама нали си спомняш песента, дето я пеехме: „Аз не съм програмист и никога няма да бъда…“
-    А, като каза за песента, дрънкаш ли още на китарата?
-    Ами, почти не. Много рядко.
-    Виж ся, трябва да свършим една работа за кейтиту.
-    Каква работа?
-    Специална.
-    Бойчо, нещо си ми съмнителен. Какво е кей-ти-ту? Това, К-Т-2, да не е някаква тайна агенция, като ЦРУ или ФБР?
-    А бе, не бе. Кейтиту е дъщеря ми – Кейти – Катрин - Катерина, разбираш ли? Трябва да й купим китара. Ще ме консултираш ли?
-    Що не й вземеш един Fender от щатите?
-    А, знайш ли колко са скъпи оригиналните фендери? Пък, де да знам, колко ще й мерака. Сега ще и взема една от тука, пък ако напредва ще и купя и Фендер и Гибсън.
-    Добре, става. Утре ще се обадим на един приятел, който ще ни препоръча какво и от къде да вземем.