Как стигнах до тука само не мога да си обясня… Как успях да падна толкова ниско, толкова, толкова ниско, че вече дори сама не се виждам. Нищожно мъничка, толкова низшестояща, че да не се откривам, когато реша да се вгледам в дъното, където преди бях. Дори в огледалото ми образът не е същият. Не виждам това, което преди виждах. Тази. Там. В това огледало. Тя. Тя е всяка друга, но не и аз. Не! Това не съм аз! Не и аз. В това огледало изглеждам смехотворно. Не аз съм момичето със сенките от недоспиване. Не съм това момиче, няма да съм. Не и тази с подпухналите очи. Не и тази, която плаче по цели нощи. Това просто не съм аз… Аз съм щастлива, да, щастлива съм. „Махни тая изкуствена усмивка ма, мърло, изглеждаш нелепо”! Както винаги… Опитвайки се да скрия емоциите си, потъвам още повече?! Някой да ви пита?! Никой не обича да чува, че затъва. Още повече, когато вече го знае, но все още не го е осъзнал. Когато не иска да го приеме! Когато го отрича… Когато се прави, че всичко си е в ред и то в ...