Как стигнах до тука само не мога да си обясня… Как успях да падна толкова ниско, толкова, толкова ниско, че вече дори сама не се виждам. Нищожно мъничка, толкова низшестояща, че да не се откривам, когато реша да се вгледам в дъното, където преди бях. Дори в огледалото ми образът не е същият. Не виждам това, което преди виждах. Тази. Там. В това огледало. Тя. Тя е всяка друга, но не и аз. Не! Това не съм аз! Не и аз. В това огледало изглеждам смехотворно. Не аз съм момичето със сенките от недоспиване. Не съм това момиче, няма да съм. Не и тази с подпухналите очи. Не и тази, която плаче по цели нощи. Това просто не съм аз… Аз съм щастлива, да, щастлива съм. „Махни тая изкуствена усмивка ма, мърло, изглеждаш нелепо”! Както винаги… Опитвайки се да скрия емоциите си, потъвам още повече?! Някой да ви пита?! Никой не обича да чува, че затъва. Още повече, когато вече го знае, но все още не го е осъзнал. Когато не иска да го приеме! Когато го отрича… Когато се прави, че всичко си е в ред и то всъщност си е така… на повърхността. Когато не иска да знае каква е действителността. Когато бяга от нея. Когато не иска да е в действителния свят и с тази цел си изгражда свой собствен.

Тази не бих могла да съм. Аз нямам нужда от съжаление. Аз не се стремя към съжалението. Не го искам. Не ми трябва. Дори не се самосъжалявам, просто защото съм достатъчно силна да се изправя пред всичко с хладнокръвието на сериен убиец. Това съм аз… за всички, но не и за себе си. Стига! Аз съм вечно усмихнатият човек, който никога не се мръщи, камо ли да заплаче. За някой, който не ме познава добре, да плача би му се видяло като края на света. И може би би бил прав… ако заплача пред даден човек. Защото човек като мен не плаче, нито показва друга емоция освен усмивка. Хубаво е да си откачен - всички те уважават. Хубаво е и да се смееш – всички си мислят, че ти е забавно, че си щастлив. А дали е така… е, това само ти си го знаеш, нали така?! В крайна сметка да излъжеш половината свят не е чак толкова трудно. Всичко си зависи от това колко добър актьор си и то невинаги. Повърхността невинаги е важна, нали?! Не всички мислят така обаче.

Но външното щастие невинаги е и вътрешно… не и при мен обаче. Аз съм щастлива, а тази от другата страна в момента просто не съм аз. Това е някоя друга. Пха, пикла, да плаче. Не, това определено не съм аз. А дали? Нееее, както казах вече – аз съм щастлива! Винаги! Може би… Това…

Може би и да съм аз, но е малко вероятно. Аз определено не плача по цели нощи… почти. Не може да съм аз, това момиче се страхува да остане само, аз… Не бих могла да съм нещастна, не и до такава степен. Поглеждайки я, виждам просто едно разрушено съзнание, нищо повече. Аз не съм такава, може да не съм чак дотам щастлива, но не съм и това. Аз не рухвам веднага, щом хората около мен се пръждосат, не падам на колене, молейки се за малко помощ, не кървя, за да се спася от душевната болка, не плача истерично. Но дали?

Гледам я и ù се чудя – как може да си го причинява?! Като се вгледам по-надълбоко тя доста прилича на мен – същата коса и очите. Облечена е като мен. Тя наистина прилича на мен. Има същите сълзи като моите…