Срещнах позната журналистка. Взе да ми разправя – едва ли не разплакана – как била на среща с украински студенти в местния „колеж“ /изнесено-дотътрено УбУчение от великия университет в Горни долен мътни трап, резерват на Вселенската суперакадемия по вси нЕуки. Но това е друга тема, макар че показва нивото на дошлите тук да си купят тЪпия по-евтинко и лесничко./.
Та там някакъв Никита разправял и показвал кадри, заснети /според него!/ от баща му, героично стоял на балкона, докато самолетите снасяли отгоре бомби…
Аз, като преопитен реалистичен скептик или скептичен реалист, я попитах: „Кой е този Никитка?“…
Не знаела, казал, че е студент…
Типично женска черта – не знаеш, не познаваш, но съдиш по събужданите първосигнални емоции…
„Нали си журналистка? Къде отиде правилото за поне два различни източника? Познанието иде от сравнението – с какво сравнява?“…
Беше направо обидена. Никитката такъв симпатичен, така увлекателно и убедително ГОВОРИ…
Емоциите са налице, даже готови да се излеят от ...