Живко Петлето бе излязъл рано-рано на двора, подпрял едно напукано огледало на старата круша кривачка и се бръснеше самичък. Не ходеше при Милан Берберина, защото, наместо да излезе с ухания и самочувствие, ще кажеш, че къпини е брал в тандем с някоя мечка. Гол до кръста, обут с памучен панталон, навил крачоли до колената, а единият джоб показваше липса на каквато и да била съдържимост. Живко беше рижав и къдрав, само летос му изрусяваше настилката, но и зиме, и лете покритието му мязаше на петльов гребен, та поради това обстоятелство му викаха Петлето.
- Живко, ей, Петле, тука ли си? - обади се съседът му, Жеко Бобчето. - А-а-а, бричиш се, ай, като се нагласиш, да дойдеш да ти дам едни картофи за семе, да си насадиш неколко огнища.
- Ъхъ-ъм - изломоти Живко и, без да показва излишни вълнения, продължи заниманието си.
Жеко Бобчето всички го знаеха като Жеко Ракитата, кошничар. По цял ден все нещо плетеше от върбовите клонки. Всеки петък излизаше на чаршията и продаваше това, което бе и ...