Как най-сетне открих, че и аз съм част от откачения свят, може би малко по-различна, а може би не чак толкова...

         Спи големият град, притихнал, безшумен и кротък. Луната, по-красива от всякога гледа от синьото чело на небето. Гледа смълчаният човешки свят  и тихичко му се усмихва. Хората - тъй умислени и тъжни бързат... Бързат към своето щастие, към своят недочакан, тъй желан мир, търсят спокойствие, лутат се в неидеалното си сиво ежедневие, търсят се по прашните улици и страдат. Страдат по малко всеки изминал ден, докога... опитват се да спрат неумолимите стрелки в часовника. Но не успяват... никога! Забравят себе си, забравят прекрасният свят, не му oбръщат внимание и все бързат.

             Тихичко на малки стъпки пресичат живота си, малки черно-бели сенки... притихнали, жалки силуети. Все търсят нещо, което отдавна са забравили дори какво е. Обаче силно го искат веднага и когато да речем докопат малко от него, те се хилят доволно и са измамно щастливи, изгубени в момента на щастие. После, когато и последните трохи са изтупани от покривката на техните жалки, малки сбъднати желания, те лекичко повдигат рамене, изгубени в черното си безразличие и пак търсят... бързат по пътя си... не, по пътеката на тяхното утре!...

... Понякога, знаеш ли как съм изгубена  в нищото... и полагам усилия да се намеря отчаяно, търся се в калните локви, вглеждам се в ситните капчици есенен дъжд, опипвам въздуха с надежда да открия нещо за себе си, обаче няма резултат. Аз си оставам все същата, неоткриваема! Сега поне полагам усилия да се намеря, преди не беше така. Преди не ме интересуваше... а още повече обичам да чувам как се смея, сега дори се виждам от време на време, усещам как бие сърцето ми... жива съм... понякога! И нещо все ми тежи и ми пречи да дишам, сигурно е съвестта ми, аз продължавам да вярвам че тя умря позорно, обесена на дългият стълб на моето безочие, но може би някак е успяла да оцелее мръсницата и сега е тук, за да ми бърка с пръст в новите рани и да чопли предишните. Сякаш има значение... амбициозна, твърде амбициозна, както винаги, не бих и обърнала внимание!