Ще ви разкажа една история, а тя е за един човек и какво е за него любовта.

Един, вече доста възрастен човек стана от леглото на неговата хижа, по-стара и от самия него.Той беше усетил, че неговия край наближава и реши да прекара оставащите му дни, усамотявайки се. Той доста трудно стигна до външната врата, още по-трудно я отвори, успя да се промуши и седна на люлеещият стол на верандата. След като се настани в стола, той погледна към подаващото се слънце от хоризонта. А знаете ли как започва утрото в планината? Когато розовото си сияние пробие път  през здрача  и положи нежния си ореол върху гърба на планината. Излизаш навън, хладния въздух влива в дробовете ти свежестта и дъха на горски плодове, опивате като младо вино. Замайва те. И точно в този миг слънцето се показва. И първият му лъч  запалва планината. Милиарди капчици утринна роса  отвръщат на ласката му, усмихват се и ярко засияват. Запяват не със звук, а със светлина. Целият склон е покрит с диамантчета, а очите ти, неспособни да понесат подобно великолепие, потичат сълзи...

От очите на стареца потекоха за пореден път сълзи, за пореден път през не краткия си живот той бе виждал тази невероятна гледка, но всеки път виждаше по нещо ново в нея.

Спомените нахлуха в главата му. Той си спомни как преди много години в тази хижа камината кротко догаряше, а нечия кадифена кожа се докосваше до неговата. Нечии нежни пръсти пълзяха тогава по гърба му. Нечии топъл дъх сластно се впиваше в ухото му. Нечии нокти чертаеха по кожата му картината на страстта. Нечии ритъм се сливаше с неговия. Нечие тихо стенание възпламеняваше сетивата му. Нечия любов го заливаше със всеотдайността си, това беше неговата покойна жена, с която той създаде по-късно семейство. Но никога не можа колкото и да се опитваше да я обикне истински и това го нараняваше, защото тя бе една невероятна жена, не само че търпеше капризите му, а и въпреки, че знаеше, че никога няма да забрави жената на живота си и да я обикне така, както заслужаваше, тя беше с него в добро и в лошо докато смъртта ги раздели.Този ден за него бе един от на-нещастните в живота му, макар да не успя да го покаже външно. Той загуби едно от най-хубавите неща в живота си, а именно любовта на жена си ,а по този начин и самата нея.

След като си спомни и това старецът си спомни и друг момент от неговият живот, всъщност си спомни много моменти и събития, но този бе последният, който си спомни през този ден. Моментът, когато любовта, която сме свикнали, те радва и те кара да летиш из облаците, но в онзи момент любовта показа другата си страна, а именно, че може да наранява, тогава той загуби жената, която обичаше повече от своя живот, тя го оставяше заради друг, изневярата го съсипа, а пък жената, която обичаше никога не си замина от сърцето му,у колкото и да се опитваше да я изгони от него. Твърдеше, че я мрази, но с всеки отминал ден той все повече и повече я обичаше, но така не си и призна,   

 просто не намери смелост, просто залъгваше другите, а може би се опитваше да залъже самият себе си, за да не го боли. След нея имаше много други момичета, но той така и не можа да се влюби отново, а и как да се влюби след като вече беше открил любовта на живота си? Един ден срещна бъдещата си жена, направи всичко възможно за да я обикне,

но така и не успя. Въпреки всичко той винаги беше до нея и я подкрепяше както тя нея, никой освен нея не знаеше, че той не я обича.

След това, което си припомни, се сети всъщност за едно последно нещо, което веднъж бе прочел, но не бе събрал сили да го преодолее:

Когато погледнех назад, виждах теб, виждах твоите  очи, твоите ръце протегнати към мен. Ти беше всичко, което исках от живота. Ти просто беше моя живот. Ти искаше да те забравя, да забравя, че съм бил с теб, да забравя всички прекрасни мигове с теб. Но не... Ако забравя, това означава  да забравя живота, да умра. Не мога да те забравя, не мога да забравя денят, в който ти ме остави сам. Не мога да забравя твоите очи, гледащи ме с толкова любов, не мога да забравя топлите ти ръце, докосващи тялото ми, не мога да забравя устните ти, докосващи се до моите. Не мога да забравя. Ти винаги ще си в сърцето ми, за теб винаги ще има място в него. И сега дори, когато съм далеч от теб, болката не спира гори. Където и да ходиш, каквото и да правиш, аз винаги ще те помня, аз винаги ще съм тук и ще те чакам, ще чакам да дойдеш и да запълниш дупката в душата ми. Все още, когато затворя очите си аз виждам теб, все още чувам смеха ти , все още усещам нашето първо докосване. Още помня уханието на кожата ти - помня всичко. Помня всичките ти движения - помня теб. Ако кажеш да плача за теб, аз ще

плача, ако ми кажеш да умра за теб, аз ще умра, но знай, че аз винаги ще те чакам. Аз все още те чакам. Аз още съм тук, дори звездите вече да не светят, и дори, когато умра, ти ще си в ума ми. Аз ще те обичам вечно моя мила... и точно преди да  изрече името й бедния старец издъхна. В последните си мигове на живот той не мислеше за нищо друго освен за човекът, който цял живот обичаше и след това ще обича, а не помисли за другите, които го обичаха и бяха до него, които не го нараниха или поне не колкото тя.

Казват че преди да умре човек животът му минава като филм пред очите му за секунди, но той има чувството, че наново го изживява.

Не знам дали е така, но всички един ден ще разберем това, а аз от своя страна не вярвам в помпозността, в която е превърната любовта, защото отдавна вече не е това което е била:

вече е изродена до неузнаваемост. И както се пее в една песничка на една доста известна група "Викове от гняв, лъжи за власт, да се бориш за нищо - за това си се родил, няма любов, всеки плаче. Няма истина, всеки е заблуден."

И нека да завърша най-сетне тази история. Не, няма да е хепи енд, защото това е реалния живот, а не филм. Старецът остана там известно време, никой не го потърси или разтревожи, той умря сам ,на тихо и спокойно място. В деня, когато умря, той за полседен път видя чудното утро в планината и за последен път  бе ранен от жестоката любов, защото любовта не винаги е щастие, понякога може да съсипе живота на човек като обрече душата му на вечно лутане.