Глава осма – за бързореките
Та, въздъхнах аз. Ония като се поогледаха, рекоха по едно: „То няма смисъл…” и излязоха. Закачих вратата. Седнах, сипах си от онова малкото шишенце, дето го сменям на три дни. Гаврътнах като сахарски пясък първи сняг. Добре, че съм мълчалив и кротък, та и този път ми се размина.
Не съм като наш Кольо. А бързорек човек е наш Кольо, думите му излитат точно десет секунди, преди зъбите му предупредително да хлопнат. Е, свикна вече - кога скандал ще отнесе, кога гневен поглед и закани, кога ще успее някого на място в ъгъла да постави. Не се сдържал, например, веднъж в извънградския автобус. Дала му билет кондукторката - както той ни я описа, нещо като кръстоска между Годзила и Кинг Конг – но забравила рестото от някакво си левче. И Кольо попитал:
- А рестото, девойче?
На което тя рязко скръцнала:
- Не съм девойче!
- Е честито, най-после! - благо се усмихнал той - А рестото?
И се прибрал пеша, защото го свалили насред пътя. Ама не миряса. Все намира кому какво да ...