Глава седемнадесета – за проводниците на вярата
Започнахме да си приказваме пак за идващия край на световната криза, дето у нас я няма. Аз пък се отпуснах назад и направих опит да се замисля. Което е много трудно – та затуй повечето хора само вярват.
А моичките в къщи, въпреки протестите ми, решиха и прекараха кабелна телевизия. Филми, значи, сериалчета, забава...
Аз пък си искам само родната телевизия! Искам си локумчетата, искам са монипасираните и прекарани през решето новини.
Искам всяка вечер да виждам обезкуражената физиономия на комшията бай Иван Смукалото, когато на екрана изгрее някои политик, на чиято благородна физиономия са изписани толкоз питиета, дето нашичкият и за два живота не може изпи.
Искам да гледам как бай Кольо Мотичката нежно милва махленското идиотче Митьо и при всяка поява на интервюиран министър черпи момчето с бозичка, мърморейки: „Абе, ти си се родил такъв, ама тоя как е станал?”…
Искам да продължава да се развива хармонично съжителството ми с тъщата и всяк ...