Глава четиридесет и втора – за безсмъртието
Седим си Митето комшията в парка следобеда, никому нищо не правим, само дето мрачно се гледаме, защото пенсията не е политическо понятие, не можеш да я разтегляш безкрайно.
- Снахата вчера ме извика да й помогна, че щяла да ходи на пазар, пък и прахосмукачката на ремонт да носи, а отгоре на всичко искала приятелката си да посети. Та аз да пазя колата долу, докато тя си бъбри с приятелката. Вървим из пазара а тя мърмори: "Какво да купя, все ерзаци продават?" Пък аз видях едни сочни пилета и викам: "Купи едно младо пиле, ма снахо." А тя се звери: " За теб е младо, на мен ми е връстница!"
И аз млъкнах.Щото може да забрави на обяд да ме покани. А на сина не разчитам - пак заминал по чужбинско, пак ще се върне уморен, пак ще рече: " Абе поне вие сте добре?" - казва ми Митето.
Гледам го угрижен, вкиснат, и го разбирам. И моите са така: "Здрасти, тате! Какво правите?" и докато обясня, как сме, припалили колите и изчезнали. Модерно време, все в движе ...