Напомням - калейдоскоп от образи, случки, хора... Всякаква шарения - без особен сюжет. Объркан и хаотичен като живота...

Глава четиридесет и шеста

За стария дресьор и атракциите му

Рекохме да влезем за малко във Ванчовото кафене, да пийнем по едно горещо, а после пак да отидем в парка. Грехота е да се изпускат тия топли дни. Тая година сезоните се сменяха всяка седмица. Почне с една зима, после се затопли, към петъка дори напича, а в съботата удрят есенните дъждове, които в неделя ставаха на сняг.

В ъгъла на кафенето, както винаги, старият дресьор бавно пиеше бирата си, внимателно крепейки тенекиената кутия върху коленете си. Турнето този сезон беше кратко, младите му колеги от цирка бяха свежи и гладни, но при него годините вече си казваха думата. Не му се ядеше, затова пак бирата заемаше все повече време от почивката му, а той ставаше все по-нервен. А и старата слава отминаваше. Забравяха го не само бившите деца, но и днешните организатори и спонсори.

А какво беше едно време… Грамадни букви красяха афишите преди няколко само години: „Дресура на слонове – гимнастика и балет”. На арената излизаше той – в блестящ костюм, с ефектен бич, следван от осемте грамадни слона. После… о, после те правеха пирамида, изпълняваха упражнения по аеробика, накрая демонстрираха групов полет на батут.

Но… дойде друго време, на преден план излезе изкуството да се градят банки-пирамиди, а циркът… Наложи се да продадат слоновете на „Родопа”. Сега на арената отново излизаше пръв той – в блестящ, макар позакърпен костюм, с изтрит бич, следван от седем лъва. А после… о, после идваха игра на футбол, скокове през горящ обръч и накрая номерът, обиращ овациите на публиката – лъв, разбиващ със скок пирамида.

Обаче, дойдоха една вечер шефовете, обясниха туй-онуй и на арената вече го следваха шест мечки. Пак показваше супер номера – парламентарна борба пред микрофона, как президент се валя пред Запада, а накрая – как мечки мачкат българското земеделие. И тоя номер не просъществува дълго. Смени го с по-евтини . Сега извеждаше пет зебри, които показваха как стадо прави митинг, как се прескачат шенгенски магарета. Икономиката съкрати зебрите, та се наложи да се преквалифицира и той.

В новата атракция четирите му кози демонстрираха сблъсък на парламентарни мнения, ръгане за място край копанята на фондацията, накрая – катерене по стълбата нагоре и засипване с тор тия отдолу. Козите бяха последвани от три кучета. С тях излизаше вече по анцуг /блестящият костюм отдавна беше станал блестящ парцал/ и демонстрираше как се надлайват противници по избори, как се хапе другомислещ и – накрая, на бас – борба без правила за големия кокал.

А до онзи ден извеждаше двете си котки за новата атракция – как мърка роден правозащитник под вносна длан и как фучи, съска и драще по чужд микрофон, а – накрая, на бис – как лови шарани в местната мътилка Но и за котките парите не стигаха, та ги пусна да правят конкуренция на пенсионерите край кофите за боклук…

Старият дресьор бавно отпиваше от бирата си, крепейки тенекиената кутия. Последното му богатство, най-масовият и актуален номер – атракция на дресирани бълхи, търсещи само капка кръв за биологично оцеляване…

Глава четиридесет и седма

За разтропаните Дани

От другата ни страна седяха две дами. Възпитано назовани. Иначе бих ги определил като „лелки”. Но – бизнес лелки! Едната тъкмо беше взела думата и не даваше признаци да я остави поне за малко:

- Такава съм си, сестро, разтропана. Още в училище за мен казваха, че знам и две, и двеста. Само мама все ме кореше, думаше ми: „Чети, Дано, че за никъде не си!”. Ама мама беше прост човек, текезесарка, не разбираше и от онова, миналото съвремие, та камо ли от днешното.

Аз така се и омъжих, с чалъм. Докато Цанко ме попита на една вечеринка: „Може ли?” и вече подписваше. И сега даже хората викат, че у нас кокошка пее. Защото една жена трябва от нищо да направи три неща – супа, пола и скандал на мъжа си. Последното е аламинут и се консумира топло. И най-важното – бързо, че да не изпуснеш мъжа. На жената диплома не й трябва, а мъж. Тя да мисли, той да прави. Аз моя Цанко го взех още млада – на осемнадесет бях, в средата на седми клас. Щото даскалите все двойки ми пишеха. Живяхме що живяхме, дойде новия ред, мойто време.

Първо отскочих няколко пъти до Капалъ чарши. Купувам що видя и продавам как падне. Като взеха да се сърдят хората, че боите от ризите остават по гърба, а чорапите падат, без да ги събуват – реших да донеса европейското. Грабнах Цанко да шофира и Петьо, какиното момче, дето учи в немското училище – да превежда, и хайде във Виена. Купих туй-онуй, пък Петьо рече, че искал да види нещо книги и касети. То си е такова – занесено малко, не прилича на леля си. Влезе в един магазин, а ние с Цанко тръгнахме по витрините. Той искаше биричка да пийне в тая жега, ама не му дадох. И у нас има, при това не е с шилинг.

Като гледам, значи, витрините – на едната костюмчета, блузки, панталони, пък цените едни… Евтини, та парят! „Влизай, Цанко!” – ревнах му, че като почнах да избирам, да подреждам… Цели бали натрупах. Продавачката ломоти нещо на австрийски, аз й викам: „Бите ма, стига шпреха, ей сега ще платим. Колко костет ду?” и й пъхам една хубава блузка под носа. А тя я тегли, ама и аз не и се давам. Посъбра се народ, чувам Петьо дошъл и нещо говори. Цанко взе да ме дърпа назад, а Петьо вика: „Лельо, това не се продава!”. „Що бе, лелин, ето – имам още еврота, дай да го вземем”. А той ми разправя, че това били химическо чистене, пък цифрите показвали колко струват операциите там. Да му се видяло намярата, и чудесиите….

Ама после наваксахме. Ходихме на едно място край Дунава, накупувахме екстра стока и я разпродадохме у нас. Само Цанко още ми мърмори, щото обувките, дето му ги пробутаха за италиански, за месец цъфнаха. И, като ги поодяла отзад, поне на чехли да станат, сочи ми надписа: „Маде ин Ливан”. Ама като не му върви в живота, аз ли съм виновна, а сестро?

Глава четиридесет и осма

За демокрацията и бъдещето

Тъкмо да ставаме с олекотени от приказките й глави, до нас се спря някакъв човек. Погледнах го – малей, ама това ли е???

- Здравей! Аз съм не се чуди. Съсухрен, жълт, но още жив. В градския транспорт младите се хилят: „Чичка, в отпуск от гробището ли си?”. Жертва на прехода, брат.

А какъв бях преди… Помниш ли оня хулиган, дето го спипах в парка? Как го тръшнах с една ръка? Ама тогава… Защото сега е демокрация и всичко е разрешено. Преди известно време гледам – гори някаква сграда. Тичам , пък полицаи ме дърпат да не преча, а някакви репортерчета ми обясняват, че това било изблик на народния гняв. Пък един такъв народен като ми закрещя… Три дни изкарах в болница. Не, не ме би. Алкохолно отравяне получих от дъха му…

А друг път гледам – изтегнали се едни на моравата, като овце на пладнина. Таман да им направя забележка – зърнах телевизията и се оттеглих. И сега вече не се меся. Оня ден видях как един отваря чужда кола. Ама явно чужда – личи му, озърта се, ключове изпробва… Аз… минах и заминах. Ами ако има я разрешително, я демократичен протест изказва? Вчера пък на улицата  зърнах една физиономия, дето я показваха на синия екран. Търсели го, ще знаеш. Е, аз ли да го хвана? Прокурорът го пуснал – той да си го лови. И без това животът ми е сложен – всеки месец напъхвам четирицифрени разходи в трицифрени доходи. И пак чакам демокрацията. Ние не я дочакахме, поне децата да я видят. Но, както е тръгнало – жалко за децата!

Глава четиридесет и девета

За Надеждата и надеждата

Седим си пак с Митето комшията в парка, тихичко си говорим, кротко от фасовете дърпаме, никому зло не правим. Даже се мъчим да усетим яко подгизналия Колъо Мартинката, който вече втори час ни пее свойта жалка песен в рап-жътварски речетатив.

Хлътнал човека във финансовата бездна още преди пет години леко и неуспешно. И отникъде никаква надежда. Двете заплати /неговата и на жена му/ едва стигали за временно закрепване на този най-прекрасен и най-безнадежден свят. Решил тогава и хазарт да се спасява – лотария, тото, еврофутбол, бинго. Даже два кашона капачки от някаква лотария събрал пред съседното кафене и всяка вечер по три часа проверявал и търсил като Индиана Джоунс в храма на обречените. Но най-вече на тотото наблегнал, защото с него най-добре живеел. Пускал фиша във вторник  и до сряда вечер леката вълна на очакването го люлеела, люлеела. Така и в съботата. Е, понеделник и четвъртък били черни дни, но от следващия пак очаквал птичката на щастието да кацне на рамото му. Или най-малкото във фиша му. Забелязала жена му тази еуфория и го запитала – защо, аджеба, при тая парична суша ходи щастлив. А нашият човек отвърнал чистосърдечно:

- Как да ти обясня, жено? От известно време живея с една надежда…

- Разгеле, сме си дошли на думата – прекъснала го тя – Ти живееш с една Надежда, аз пък от година време се движа с един Иван…

Та това у беше историята на Колъо. Сега се чудел каква надежда къде да търси в безнадеждното време.

 - Така е, брат ми! – каза Митето – Надеждата умира последна, но надяващите се – първи!

Глава петдесета

За контактите с Бога и секретарката му

- Господи Боже мой, да се свети името ти… да го светна аз само веднъж Митьо Шопа, да види как се вземат и не се връщат сто хиляди евро накуп…

Ох, извинявай, дядо Боже, отвлякох се… Ама ти хубав офис имаш – тихо, уютно, ароматно. И какви постери! Само дето са малко старомодни. Пък и все с голи мъже…  Ти, да не би… Ох, извинявай, ама лепни и малко голи мадами. Я да беше видял стаята ми в спортното училище – докато си сглобявал Ева, в такива ъгълчета не си надничал…

А картинките ти май са вносни, нещо на чужбинско пише там. Добре, че нямахме такава шарения в залата – докато зяпнеш, и ще те тушират.

Но, давай по същество, Господи! Я да видя какво ми е написала баба да ти кажа… Аха! Значи – да дойде царството ти… Абе, дядо Боже, много овехтял език ползваш. Давай да преговаряме направо.

Виж сега – има един дето ми дължи маса пари. Направи така, че да ги върне с лихвите. И пет процента комисионни за теб. За свещи. Какъв общ бизнес можем да развъртим с теб… Аха, сетих се! Що не направиш така, че хората на Попчето да гръмнат офисите на конкуренцията? Пък на мойта фирма да възложат ремонта? Пет процента комисионни са за теб. За свещи.

А после конкуренцията да бумне офиса на Попчето. И пак мен да извикат. Пет процента – пак за теб. За свещи.

Е, дядо Боже, помогни, а? Пък можем да направим съвместен холдинг. „Бог импекс холдинг”, добре звучи, а? Аз ще правя туй-онуй, ти ще осигуряваш останалото с божествената си сила. И от печалбата – за теб лично пет процента. За свещи.

А, за да разбереш, че съм сериозен бизнесмен, ще издам авансово календар с дванадесетте топ апостоли на годината. И пет процента от печалбата за теб. За свещи.

Е, това е. Хайде, че ме чакат бизнес дела. Ако има нещо друго – ще кажа на баба да се помоли на секретарката ти Мери. Чао, Боже!