В моргата санитарят привършваше с последния пътник, който му докараха преди час от Турция. Патологът му каза, че е получил удар на паркинг, докато си почивал в тира, а когато го намерили очите му още били отворени. От тялото на мъжа, положен в бял, плетен найлонов калъф сега се виждаше само главата. Беше мъж на около 60 години, русоляв с рижави вежди и неестествено издадена долна синя устна. Ципът на калъфа беше откопчен до врата му, а надолу пътникът беше гол. Санитарят – дребен, хърбав мъж с жилести ръце и топчест нос, хвърли разсеян поглед на русолявия, преди да плъзне ципа до горе и изведнъж се сети, че трябва да мине да си вземе бира преди да се прибере. Реши да я комбинира с кренвирш и докато налучкваше годината, натискайки копчетата на дисплея на хладилника, дребното човече избута количката до камерата, отвори вратата и намести носилката на релсата. Колелцата щракнаха, чу се плъзгащ звук, ритмично тракане, носилката се засили, а вратата се затвори. 

   Тракането му звучеше като, че се намира във влак, но не можеше да отвори очи. "Вагонът се движи с бясна скорост, къде е тялото ми" - помисли си пътника, както си мисли заспалият жив, който не знае, че е умрял. Стори му се, че пада назад, безсилието го засмука и тогава разбра, че има тяло. Остави се на стомаха си да изпитва страх вместо него, вестибуларния му апарат даде на късо, задвижи се паник бутона и той изпрати спешен сигнал на мозъка си да отвори очи и да раздвижи ръцете си. Още не осъзнаваше всичко, макар че гърба му постепенно започна да усеща нажежените колелца и неравностите, а студеният въздух, се удряше в плата, препасал тялото му. Едрото коремче взе да подскача по неравностите все едно е желирано. Изпита болка, когато раздвижи плешките си, но въпреки това успя да напипа с  върха на пръстите материята на плата над главата си. Заприлича му на плетен найлон, което го накара да си спомни, че е докосвал подобен някъде. Пипнешком откри цип. Втъкна нокъта си, за да го издърпа и влезе струя тежък въздух. Позната миризма на загрял метал, примесен с прах полепна по ноздрите на мъжа. Той изпсува и чу гласа си да отеква някъде надолу. Разбра че е в тунел със завои. Дръпна още повече ципа и започна да се задушава. Тъмнината не озари съзнанието му с ясни отговори и колкото скоростта се усилваше, толкова по-силно започна да усеща безисходицата си. Паниката издумка сърцето му и го качи в гърлото. Мъжът започна да се стяга. Пое си отново въздух и тогава чу нещо да се приближава към него. Той се повдигна и подаде глава над калъфа. Искрите от съседните релси осветиха тунела, а русолявия видя, че покрай него се движеха още два бели калъфа, качени на носилки. Мъжът се развика и вдигна ръцете си:
- Ей! Спрете!
Ехото се громоляса със същата сила, с която краката му се удариха в нещо твърдо и той отскочи назад. Тишината погълна мрака за няколко секунди. Когато се размърда, понечи да освободи тялото си, но напипа метална плочка под себе си и облещи очи в тъмнината. Прекара пръст по плочката. Рецепторите на кожата му доловиха надпис на метала. Нямаше представа кой е. Нито дали е жив, или мъртъв. Струваше му се, че е в огромен гроб под земята. Повдигна се. Валеше мрак навсякъде. Каквото и да докоснеше с поглед, всичко беше черно. Въздуха все така беше тежък. Едва се дишаше. Мъжът изпълзя от чувала. Два остри камъка се врязаха в колената му, а когато се изправи се спъна в нещо твърдо и падна върху него. Сега вече усети, че е паднал върху човек, понеже долния изпъшка.
Русолявият плъзна ципа и от там се подаде мъж с тънък гласец и лош дъх. 
- Значи това било! – лъхна го отсреща гласчето, докато се изправяше. – Имаше още един с мен, нищо не виждам! Саша, ти ли си?
- Кое? Къде сме бре? Кой си ти? – обади се русолявия. 
- На Златните. Мирувай малко. Къде е Саша? –
- Не съм го виждал – ядоса се русолявия, който още не беше сигурен, дали е жив.
- Саша, ставай! –  изрита по третия чувал тънкия гласец, а отвътре се преметна някой и заговори на руски.
Онзи откопча калъфа за трупове и Саша избоботи като задавен ауспух. 
- Марто! – извика и се чу как единия смачка и изпляска другия в прегръдката си. 
Русолявия примигваше до тях и опипвайки пръста и камъните, се вторачваше ту в стената срещу него, ту назад към тунела, но дори искрица светлинка не проблясваше. 
- Братленце! И ти ли си по пишок? – питаше тънкия гласец. – Казах ли ти, че ще ти хареса? - тупаше по гърба Саша.
- Как се озовахме тук? - питаше руснакът.
- Не помниш ли? Държи, бе брат, това е халюцинация! Не чуваш ли вълните? След малко ще се появят русалките. Това е първата фаза.
В тъмнината наистина се чуваше шум. Русолявият едва дишаше, но дълбаеше с плочката метал в стената и малко по малко започваше да намества спомените си. Първо си спомни за майка си, после за първата, втората и третата жена. И за сина си спомни и дъщерята. А, да! Третата жена беше грузинка. От Грузия ходи специално да си я вземе с камиона, а после се чудеше как да я върне. Водката не си я допи. Тъкмо се канеше, когато усети онова задушаване. 
- А теб грознико, какво те доведе под морето? Не си спомням да е имало друг с нас – буташе го отзад по рамото тънкия гласец.
Русолявият го напсува на майка и продължи да гребе пръстта.
Саша се ядоса и се засили да защитава приятеля си, но другият го дръпна встрани. 
- Братле! Хахаха! Много е яко, а? К'во шъ кажеш, Саша? Тоя са ни го пратили за зидар. Бонус! Пипни това – дàли са ми медал за храброст – извади от ръката метална плочка – Само че нищо не виждам. Хахаха! Само на мен ли ми е тъмно?