Mar 22, 2008, 5:11 PM

Камъчето 

  Prose » Stories for kids
1395 0 0
3 мин reading
   

Камъчето

Никой не беше безпокоил камъчето. То си лежеше и се грееше на слънчице, когато в него се спъна Рада. Вечно бягаше след пеперудите в стремежа си да ги разгледа как са устроени и как летят.
- Я! - възкликна момичето, разглеждайки камъчето. - Такива още не съм виждала.
Тя взе непознатото камъче в ръце и започна да изучава покриващите повърхността орнаменти и чертички.
- Откъде се взе такова? - Рада явно чакаше отговор и даже не помисляше, че отговор не може да има.
Камъчето мълчеше. Него също го интересуваше този въпрос - откъде се беше появило. Откъде въобще всичко се е появило?
- Ще те покажа на Любомир - каза Рада.
Камъчето не беше съгласно. То изведнъж се размърда. Момиченцето извика и го хвърли в тревата, но не побягна. Камъчето полежа малко, а след това от дупчицата изкочиха лапички, глава и малка опашчица. И тръгна...
- Любомире! Любомире! - завика Рада с възторг, като пляскаше и подскачаше. -Погледни, тук има живо камъче! Нали ти казвах, че всички камъчета могат да вървят!
Брат й не отговаряше. Навярно беше някъде далеч. А на Рада толкова й се искаше да сподели радостта за новото чудо! Разбира се, нямаше търпение да вземе камъчето и да се втурне да търси брат си или мама, или татко, или някой друг! Но нали камъкът също имаше майка, баща, братя и сестри. Как само щяха да се разтревожат, ако камъчето за дълго се отдалечи!
Рада постоя, огледа се, въздъхна и помилва живото камъче по гърба.
- Ти ме почакай тук, аз бързо ще се върна. Става ли? - попита момичето.
Камъчето се замисли - иска ли да бъде показано на брата на момичето? Братът -това е нещо сериозно. Има различни братя. Още преди да е дочакала отговор, Рада се запъти към извора, където усещаше, че трябва да се намира Любомир.
Брат й стоеше до самия извор и съсредоточено гледаше към струйката вода. Сестра му постоя близо до него, повъртя се, след това не издържа и попита:
- Ти какво правиш?
Любомир помълча до извора още минута, а след това се обърна към сестра си и се усмихна.
- Ти нали ми обеща!  
- Знам - наведе глава Рада. Беше обещала да не прекъсва мислите на брат си, да не пречи да довърши важни неща. - Ще се постарая. Но там има такова нещо! Там! Камъчето!
Любомир обичаше камъните и добре ги познаваше, макар че още беше съвсем малък. Но нима мъдростта е в годините?
Заедно отидоха до онова място, където Рада беше оставила камъчето. Момичето дърпаше брат си за ръка и по целия път запъхтяно описваше срещата си с камъчето.
- Но те нямат крачета! Аз знам това! - твърдеше Любомир.
- Но това има! - разпалено защитаваше камъчето Рада. - Ти само поискай да ги видиш. Навярно всички камъчета имат. Само че ако не вярваш, те не ти ги показват!
На полянката беше като преди - топло и пъстроцветно. Пеперуди кацаха по раменете и къдриците на децата. Само че сега Рада не ги забелязваше. Тя разтревожено търсеше камъчето. Него го нямаше
- Заминало е - момичето се натъжи. - Аз го помолих да почака.
- Ех, ти! - каза Любомир.-От важно творение ме откъсна за нещо-си. Вероятно пак си намислила нещо.
- Не - въздъхна Рада. - Казвам истината, видях камъчето.
Любомир я потупа по рамото:
- Нищо, всичко ще бъде наред.
И се върна обратно.
Рада се замисли: а може  да е заспала на полянката и всичко това да й се е присънило? Ако е така, то тя  веднага отново ще гони пеперудите. Жалко, разбира се за камъчето, но сънят си е сън.
След няколко дни Рада, Любомир, мама и татко, тръгнаха към рекичката. С тях вървеше неголямото, но много игриво куче Трика. На него му хвърляха камъни, а той ги търсеше в тревата и храстите. Изведнъж  се случи нещо! Вместо своя камък Рада видя в устата на кучето камъка с дупчици!
- Ето го! - завика тя. - Моето живо камъче!
Рекс сложи камъкът пред краката на Рада и замаха с опашка. Камъчето се размърда и извади от дупката лапичките си, главата, опашчицата и... тръгна.
- Вижте! Вижте! - завика Рада.
- Но това не е камък. Това е костенурка! Животно - разочаровано каза Любомир. В душата си той очакваше чудо.
Рада разстроена погледна към мама и татко. Тя отново беше „сбъркала".
- Ех, ти! - наклони се татко към Любомир. - Никога не си мислил, че камъните могат да имат крачета.
Мама се усмихваше. Рада се радваше. А Любомир ги гледаше неразбиращо и си мислеше: „Как така? Никой ли не позна костенурката?!"

 

© Светлана All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??