Съавтор - Димитър Люцканов - proximus
"Жди меня и я вернусь,
только очень жди..."
К. Симонов
http://www.youtube.com/watch?v=G74lt1O-b68&feature=related
Кантонерът вървеше по линията и бързаше. Чакаха да премине немска влакова композиция от Украйна към Германия. Беше Рождество. Кракът го болеше от студа и куцаше силно. Добре, че ще има работа през нощта, да не мисли, че пак сам ще посреща празника. Самотата най-много тежи тогава. Да имаше жена - хубава, грозна, лоша, жива душа и него да го чака да се прибере. А в пристройката към кантона, където живееше, само студ и отчаяние го очакваха.
Провери стрелките и пристегна колана с дясна ръка. Лявата беше изсъхнала по рождение. Никоя не го поиска такъв в балканското малко градче. И войник не го взеха, за срам на целия род. Когато почна войната, му предложиха тази службица и той я прие. Да е далече от хората, да посреща и да изпраща влаковете, сякаш и те го очакват.
Ето и композицията. Товарните вагони стържеха тягостно. За най - голямо удивление - претоварени с хора. „Евреи!”, помисли си кантонерът. Говореше се, че ги карат от всички краища на Европа в Германия и ги принуждават да работят до смърт. Това беше единствено слух, но само от него го прегръщаше смразяващ студ.
Застана отстрани и се загледа в приближаващия влак, който намали скоростта и спря скърцащо, с плач. Вратите на вагоните бяха заключени. Чуваха се само глухи стенания, сякаш из под земята.
Тръгна да проверява колелата и на единия от вагоните видя метална решетка. Без стъкла. Колкото да влиза по глътка въздух. Загледа се в нея. Човешко лице бе прилепнало там и една ръка махаше неистово. Приближи се и се огледа страхливо. Можеха да го застрелят. Заповедта от гарнизонния беше ясна – никакъв контакт с товара.
Ръката се показа отново и му подаде вързопче. Малко и мърдащо, завито в износена дреха. Не осъзнавайки точно какво е, някак инстинктивно, го пое, скривайки го в палтото си от студа. Оказа се, че е бебе, новородено мъничко бебе.
Проряза го болката на самотника. Влакът потегли бавно с протяжно скърцане, като плач на сбогуване. Ръката продължаваше да маха отчаяно от решетката.
Закуцука към своята стая в кантона. Запали свещта и разви вързопа треперещ. Момченце. Мъничко, слабичко, с крака и ръце като вейки.
- Родило се е по пътя, само на няколко часа е – потта потече по ризата му като река.
Бебето чакаше неговата присъда, махайки отчаяно с мънички пръстчета.
Разбърза се. Стопли вода на печката. Изкъпа го, зави го в чисти чаршафи, превари вода, разтвори мед в нея и даде на малкото с лъжичка. Мисълта му скачаше от едно на друго. Трябваше да го скрие, а беше наистина трудно. Трябваше да намери мляко. В бележката към дрехата пишеше Исак, значи си има име. Ще скрие и запази и нея. Войната няма да продължи вечно.
Заспа за малко чак сутринта. Бе развълнуван до крайност. Чувстваше за пръв път, че живее. Имаше дете, да се грижи за него, да го обича, животът му придобиваше смисъл. А войната като свърши, ще потърси майка му и баща му. Ако са живи.
Кантонерът бдеше над малкото като над златно съкровище. Месеците минаваха, а той не можеше да го крие непрекъснато, трябваше да ходи на работа и да се грижи за него.
Помоли майка си за помощ и тя неохотно прие, може би от чувство за вина, че не го бе родила като останалите мъже. Тя се грижеше за малкия, когато той кръстосваше релсите. Времето напредваше, войната се променяше по сила и посока. До деня, в който обявиха нейната смърт.
Мъжът от кантона единствен не се радваше на нейния край. Сега трябваше да намери родителите и да им върне малкото слънчице. Искаше още веднъж да го скрие от света и да го запази само за себе си. Но не можеше. Детето не беше негово. Помнеше онази слаба ръка, която отчаяно махаше, когато влакът потегли. Колко обичаща е била, за да подари детето на един непознат, с надеждата да го спаси от смърт.
Обмислиха с майка си ситуацията и той замина за София. Дни наред чакаше на опашки пред кабинети. Увещаваше, умоляваше, обясняваше. Прибра се след десетина дни усмихнат и тъжен едновременно.
- Ще чакаме месец, ще проверят през съветското посолство. Може и да не ги намерят.
Но ги намериха. По бележката, оставена в дрехата на детето, Исак намери сестрата на своята майка. Жената дойде и го взе. Плачеха двамата – сестрата и кантонерът. Той бе отчаян, смисълът на живота му изчезваше. Но разбираше, че постъпва правилно. Детето трябваше да отиде при своите.
Годините минаваха като влакове по безкрайните релси. Самотният кантонер ги посрещаше и изпращаше тъжен. Пенсионира се и се премести в малкото балканско градче. Остаря, побеля, но отказваше да отиде в старчески дом. Чакаше да се върне детето, за да го види още веднъж.
Един ден някой му показа рубриката ”Жди меня” в руско списание - там хора, разделени от войната, търсят и намират своите близки. Старецът отиде, куцайки, при учителя по руски и заедно написаха писмо. Изпратиха го и зачакаха. Всеки ден, в студ и дъжд, дядото отиваше до пощата и питаше за писмо. Всеки ден пощальонката отрицателно клатеше глава.
Един петък дядото не дойде. Хората се спогледаха и пощальонката отиде да провери жив ли е. Беше болен, но отказа да иде в болница. Жената му занесе супа, но старецът не пожела да яде. Мъчеше го болката в крака и болката в ляво. Искаше да види още веднъж порасналото бебе мъж, а се страхуваше, че няма да го дочака.
Минаха още няколко дни и военен джип спря пред вратата на бедния кантонерски дом. Военен слезе от него и попита седящите на пейката съседи за дядото.
- Влизай, влизай - упътиха го радостно те - от кога те е зачакал само.
Студентът затвори вестника. След снощното запиване тази история му се струваше нереална. Пак го отвори. Погледна името на автора, после коридора. Влакът беше претъпкан със студенти, прибиращи се от Трявна след празника. Загледа се през прозореца. Подминаваха планински малки градчета, изоставени кантони. Една от табелките го накара да подскочи. Главата го болеше и отвори прозореца за свеж въздух. Край релсите възрастен мъж водеше дете за ръка. Напомни му историята, която четеше. Защо да не е истина? Чудеса не стават само на оня свят, но и в това никой не е сигурен.
Младият мъж затвори прозореца.
- След колко време е другата гара?- попита внезапно седящата до него жена, която услужливо му отговори с подробности.
- Една - две минути. На гости ли? - полюбопитства тя.
Студентът грабна якето си и се изтегли към вратата за слизане.
© Илияна Каракочева All rights reserved.