ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА: ПЕЕЩА СЯНКА

 

Членовете на племето бяха научили какво точно се беше случило със Синя птица, който береше душа, и някои от най-изтъкнатите лечители и шамани изразиха желание да му помогнат.

Редовите индиански шамани понякога имаха най-обикновена професия. Времената отдавна бяха доста модерни.

- „Трябва“ – само да се умре – измърмори стара индианска мъдрост пристигналата жена шаман.

Зонара едва не извика – беше същата, която ни отпрати и не ни разкри видението си за Великия дух, а това едва ли беше просто съвпадение. – Това е като притчата за двата вълка[1] - ще победи онзи, който храниш.

Жената беше от племето каюга, но беше интересно какво правеше в резерват на напълно различна индианска група меномин.

- Нашето племе, заедно с останалите, се обедини под Великия закон на мира, но явно има неща, които са извън нашия контрол – тъжно заяви шаманът.

- Името ми е Пееща сянка – усмихна се тя. – И вярвате или не възрастта ми не отговаря на външния ми вид. – Когато сключиш съюз с духовете, те могат да направят много неща за теб и да видиш светове – недостъпни за повечето. И запя странна песен:

 

"Когато пътят се затвори,

къде ще бягаш, ти, странниче,

душата твоя тук не е,

животът трудно постижим е."

 

Арло – като представител на хипарската култура се съгласи, че текстът определено не е каноничен спрямо онези на повечето религии, но все пак търпеливо изчака жената шаман да млъкне.

- Ние шаманите комуникираме със света на духовете посредством Земния дух – поясни старицата.

Не ни разрешиха да гледаме лицето на Синя птица. Имаше треска и най-вероятно нямаше да прескочи трапа. Зонара обаче попита старицата дали не можеше да й помогне, ако самата тя не успееше да спаси сина си. Старицата не се отнесе твърде одобрително към предложението, но от друга страна видя желанието на Зонара за оказване на истинска помощ:

- Светът на демоните може да бъде много опасен, но пътят на всички нас е твърде дълъг – независимо дали го виждаме или пък не! – странно сключи ръце старицата, отстъпвайки своето място на Зонара, която реши да опита своята мощ и да вдъхне живот на умиращия.

Гас беше останал край нас в ролята на преводач, който да не намеси при нужда.

- Кайлан[2] – обърна се старицата към едно куче, което виеше опашка наоколо. – Нека ги оставим да си свършат работата, а ако му е писано да живее, ще прескочи трапа – и толкова. Ако ли пък не, ще получи достойно погребение!

Зонара се засуети край умиращия – да той определено изглеждаше, че вече беше с единия крак в отвъдното. Отне й съвсем малко време да открие какво му е всъщност.

- Просто проявява признаци на демонично обладаване, които струва ми се правят нещата да изглеждат не точно такива, каквито на практика са. Въпросът е кой е имал интерес да му причини това? Явно картелите са ни надушили и знаят добре, че рано или късно ще стигнат до нас и просто ще си разчистим сметките веднъж завинаги.

Лицето на Зонара изглеждаше мъжествено и тя говореше с увереност, която сякаш вдъхнови дори и самия Арло. Той я слушаше внимателно и попиваше думите и като влажен сюнгер. Виждаше дълбоките й познания по демонична магия и желанието й да я използва, за да изцелява.

- Той е духовно мъртъв – обяви Зонара, която се беше надвесила над бледото лице на индианеца. – Отдавна е преминал в света на сенките. Плюс това възкресяването на мъртвец ще има сериозни последствия за мен. Но пък нямам избор, ако искаме да открием наследството на Фелистър! Не знам дали сте наясно, че съществува процес, при който можем да отворим две дупки, през които две създания от духовния свят да преминат в нашия, но едното от тях най-вероятно ще бъде демон, а двата духа ще бъдат свързани по особен начин.

- Направи го! – изкрещях аз, учудвайки се на смелостта си. – Не виждаш ли, че Фелистър не ни е оставил никакво наследство освен онези гримоари! Напълно възможно е да няма и нищо друго, но поне можем да измолим от Ангела-пазител истинско спасение за прокълнатите си души!

Изглежда отчаяната ми физиономия и тонът на гласа ми оказаха влияние върху Зонара и тя се зае да изпълнява ритуала.

- Но отсега да знаете, че е страшно опасно и лесно можем да станем жертва на някоя грешка при материализирането на демона!

Арло беше като в транс, а аз ясно дочух шушуканията на индианците, които бяха извън колибата и явно предугаждаха, че ще бъдат призовани някакви особено нечисти сили, които да вдъхнат живот на мъртвеца.

- Сянка и душа са различни понятия – продължи Зонара, - но сега нямаме време за това!

Извършването на ритуала беше необичайно сложен, но Зонара освен от финанси разбираше и от магия. Устата на мъртвеца като че ли помръднаха едва забележимо и той ясно сякаш си пое дъх. Това едва не ме накара да изгубя собствения си разсъдък. Самото действие приличаше на въздишка, която беше своего рода въздействие върху материята – сякаш Синя птица просто ни молеше да го оставим на мира и изразяваше досадата си по този начин.

Зонара обаче беше прекалено заета със произнасяне на правилните заклинания и молитви, а също и с извършването на самия магически ритуал.

- Голяма свобода ми дава и фактът, че мъртвецът не е бил поставен под така наречената “духовна къща” – това щеше да затрудни работата ми извънредно много.

Арло искаше да изпие малко вода и някои от местните го изведе навън, за да утоли жаждата си, но аз ясно забелязах демоничната сянка, която като че ли се появи във вътрешността на индианското типи.

- Защо старицата имаше такова отношение към Синя птица? – попита направо Зонара. – Държанието й ми изглеждаше неестествено и дори леко странно – сякаш това на практика не беше синът й, а нещо друго някакъв нероден мъртвец или дори демон.

Сянката остана безжизнена за известно време и ясно усетих, че палатката се изпълни с негативна енергия.

- Имаш голяма смелост, простосмъртни – заговори демонът, - макар и да бях сътворен от магическото ти въздействие, никога не забравяй нещо важно – аз виждам и усещам неща, които Вие не усещате. А Синя птица не беше онзи, за който се представяше.

- В камалока[3] всичко е възможно – е, почти всичко. Някои особено способни шамани могат дори и да си построят собствен астрален свят. И някои го правят наистина – там те могат да осъществяват своите духовни пътувания в контролирана от тях среда, както те се изразяват.

Сякаш в нечовешкия глас на демона имаше нещо средно между носталгия и насмешка.

- Разкрий ни истината – заповяда Зонара, а за допълнителна защита беше описала магически триъгълник, с който да държи духа в подчинение, а около самата себе си беше изградила магически кръг за протекция срещу евентуална негативна намеса или внезапна атака.

- Астралните светове са толкова странни по своята същност – лениво отговори демонът, - геометрично несъразмерни, а и в астрала също има духовност. Но ти ме питаш за Синя птица!

Зонара наблюдаваше като омагьосана мистичните игри на сянката по платнището на индианското типи. Човек лесно би се заблудил, че това е просто игра на светлината, но за посветените това беше само връзка с един по-духовен свят.

- Той се опита да спаси своите собствени хора, но каузата му беше изгубена! Пътят му трябваше да спре дотук! Искаше нещо, което беше над силите му и никога не го е имало. Може да се каже и че до известна степен се надцени.

- А защо го убиха? – внимателно запита Зонара.

- Убийството не е точна дума – заговори демонът без да се впечатлява изобщо, - би следвало да си отговорим на въпроса кой имаше интерес от примамването на Синя птица и неговата гибел. Да, ти имаш специална сила, която ще държи душата му във Вашия свят, но аз също ще бъда наоколо – поне в рамките на това възкресяване и при тези условия. Демоните не могат да лекуват – продължи сянката,   а ти излъга за това своите спътници, а също и шаманката, която явно не е толкова посветена в демоничната магия, колкото би трябвало. Но ти вървиш по трънлив път, Зонара, моя създателко, моя връзка с Вашия свят, който и без това е доста скучен – и дори донякъде безсмислен. Наркокартелите ще Ви намерят и е въпрос на време, но тайната, която искаш да научиш, трябва да изстрадаш – спомни си думите на Фелистър, че ключът към разбулването на загадката е в наследството му.

След това духът млъкна – явно не искаше да продължава ненужния според него разговор.

Понякога смъртните бяха големи магарета, отказващи да приемат и признаят очевидното, което само създаваше проблеми на свръхестествените същности – дори и онези, които бяха изкуствено създадени посредством енергия.

Арло беше леко шокиран, но виждаше усилията, които Зонара беше направила, за да се справи с проблема. Колкото и да не му се искаше да признае – способностите й на магьосник бяха огромни – и донякъде напълно непредсказуеми.

- Дори демонът да те излекува, то той ще увреди безсмъртната ти душа – мърмореше Арло, стараейки се Зонара да не го чуе и да проумее мислите му. – А дяволът си остава винаги дявол – враг на хората!

Индианците в резервата имаха странното усещане, че бедата скоро ще надвисне над собствените им глави и затова не бяха особено весели.

Слухът, че Синя птица е бил ранен и впоследствие е умрял от собствените си рани бързо се разпространи между останалите членове на племето меномин.

- Макар и да не беше от нашите, този каюга ни беше помагал доста и видни политици от индиански произход се застъпиха за нас – промълви стар индианец с набръчкано лице, - ние вземаме имената си в съответствие с околния свят.

Името на този индианец беше Големият брат и той управляваше значителна част от хазарта на територията на резервата, но от друга страна Синя птица му помагаше с някои административни формалности и преговори с властите поради по-сериозните си връзки с тях.

Големият брат винаги беше искал да стане ученик на Синя птица и той да го посвети в тайните на своето изкуство. Беше го умолявал и дори му беше предложил пет процента от целия хазартен приход на резервата – а това беше дяволски много.

Синя птица винаги беше отклонявал предложението с усмивка, явно имайки нещо наум.

- Пътуването из астралните светове може да бъде много опасно – беше обяснил той. – Особено за непосветени – не искай това от мен, Големи братко!

И наистина Големият брат беше с няколко години по-възрастен от Синя птица, който му гласуваше старшинство.

Големият брат винаги беше умерен в думите си, мъдър, но жаден за приключения, което му беше навличало доста неприятности.

А Синя птица винаги беше прагматик – той често казваше:

- Животът не е до любов, а до живеене.

И макар тази мъдрост да не се вписваше съвсем в индианския фолклор – Големият брат знаеше, че Синя птица е прав.

В резерватите все още цареше социално неравенство, тийнейджърска бременност, еднополови бракове и прочие.

Но балансът беше съхранен с огромни усилия и животът все пак беше възможен.

Синя птица никога не го попита защо точно Големият брат искаше да отиде в астралните светове, които нямаха нищо общо с човешкия.

Сега Големият брат пушеше лулата си, която индианците наричаха Индианската лула имаше символичен характер – нейната глава символизираше Земята и камъка, от който планетата Земя е била сътворена в началото на времето, а мундщукът й представляваше всички растения, а различните декорации като игли от бодливо прасе, орлови пера и така нататък – животинското царство. Големият брат смукна замислено и промълви:

- Дано Синя птица да прескочи трапа. Всичко е в ръцете на Великия дух.

Тишината на резервата беше нарушена от далечния вой на койот, който явно беше излязъл на лов.

Пееща сянка знаеше, че дори и да бъде върнат към живите, нечистите сили ще следват нейния син в неговия земен път. Тя трябваше да се примири с този факт.

- Моята сила не беше достатъчна – тъжно поклати глава тя. – Затова за твоето спасение беше нужна чужда намеса, но това е твоят земен път, Синя птицо. Ти даваше надежда на хората в този резерват и се опитваше да направиш живота им по-лек.

Зонара знаеше, че призоваването на демона, който да бъде обвързан с душата на страдалеца, е неизбежно. Но знаеше и че ритуалът можеше и да има последствия, които да бъдат опасни.

Синя птица се поразмърда и отвори очите си. Виждаше замъглено, но не можеше да движи устните си. Опитваше се да произнесе нещо, но думите не можеха да излязат отчетливо от устата му. Лицето му беше все още бледо и измъчено – сякаш носеше печата на демоничната намеса.

- Твърдят, че Великият дух чува молбите ни – заговори с мъка Синя птица. – Но …

Зонара го наблюдаваше внимателно.

Арло стоеше с непроницаема физиономия, която се виждаше само отчасти поради мрака в индианската палатка.

- Какво се случи? – внимателно го попита Зонара. – Кои бяха?

Синя птица я загледа учудено – явно му беше необходимо известно време, за да осъзнае какво точно се случваше. Този свят и тази реалност имаха свои закони и той трябваше да свикне с тях отново – това беше цената на неговото спасение!

 

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА: СИНЯ ПТИЦА

 

След неимоверни усилия и пъшкане, той каза следното:

- Хванаха ме на обратния път от Нова Скотия, когато минавах през Онтарио. И преди границата. Бяха доста. Бяха силни. Бяха свирепи! И искаха да научат нещо. Смятаха, че го знам. Започна неравна схватка. Бяха девет или десет. Повалих пет или шест, но останалите имаха оръжие и започна стрелба. Кой изобщо ме намери? Струва ми се адски странно! Дори противоречи на всякаква логика.

- Но все пак си тук – натърти Зонара без да му разкрива всичко.

Синя птица продължаваше да лежи. Върху индианското одеало с флорални мотиви, което му служеше за постелка.

- Мисля, че е далеч по-удачно да се говори за живот след живота – измънка той. – Защото аз никога не съм умирал! Аз бях просто пътник, който се завърна на едно място, което познава добре – за добро или пък за зло! Но във всеки случай нещата няма да свършат дотук! И дори може би тепърва ще започнат!

В това време в палатката влезе Пееща сянка и се зае да полага грижи за своя син или онова, което би следвало да бъде той.

Зонара излезе навън и я остави да се погрижи за раните му. Не искаше да прекалява с използването на силата, защото това не беше правилно и едва ли щеше да облекчи повече мъките на страдалеца.

Индианците навън я изгледаха с някаква странна смесица от недоверие и уважение, тъй като Синя птица им беше нужен.

Арло беше успял да продаде доста от своята холандска трева на някои от по-заинтересованите клиенти – да, тревата можеше да замени тютюна, който те бяха слагали в лулите си.

Та нали техните предци бяха пушили трева преди битка, за да не изпитват болка и да се бият като зверове!

Арло реши да продаде и остатъка от тревата, за да се сдобие с пари, които биха могли да му бъдат от полза.

Хипстърът имаше много странно влияние върху околните, тъй като някъде там ясно се усещаше безнадеждната тъга, която като че ли беше заляла меномините.

- Това ли е наследството на Фелистър? Този луд, откачен кастратор на свине!

Арло беше като омагьосан, загледан в красивата луна с нейният блед цвят, но ясно изразени лунни кратери – едно светло петно на фона на целия този мрак.

Хипстърът осъзнаваше безцелността на своя живот. Но той беше живял като наемник на наркокартелите – или по-точно като информатор за някои дребни детайли. Никога не беше влизал в голямата игра – не беше я даже помирисвал.

- Безполезен съм и не виждам защо съм тук – прошепна Арло. – Една изгубена душа в кръговрата на събитията! Някои казват, че ние хипстърите сме просто едни пораснали деца, но дали в действителност е така! И дали не носим огромното бреме на предишните си животи!

Може би беше едва на около двадесет и пет, но лицето му издаваше някого, който сякаш беше живял поне два пъти повече. Колкото и много страдание да понасяше Арло, лицето му си оставаше все същото и само блясъкът в очите му можеше да издаде решителността на намеренията му.

Приближих се до Арло без да ме усети. Усещах нещо, по дяволите, усещах го. Знаех, че нещата няма да свършат просто така – и че някъде там се криеше нещо много по-дълбоко, завещано ни от самия Фелистър – едно душевно огледало, в което всички ние трябваше да се огледаме!

Арло като че ли усети присъствието ми:

- Така и не ти запомних името, честно!

- Казвам се Елизандър Барнайн – представих се повторно аз. – Но явно вечерта ще бъде твърде дълга, а Луната изглежда доста не на място на фона на това мрачно небе, нали?

- Това е така наречената “Вълча луна” – додаде Арло, който ме изненада с дълбоките си познания. – Човекът е мъдър и силен, но и див. Мина достатъчно време, за да разберем, че нищо в пътя ни дотук не беше случайно. Опасностите се повтаряха, но ние бяхме достатъчно убедени, че следвахме истината.

Толкова дълбоки думи от подобен младеж определено ме изненадаха.

- Вълците доверяват само на Луната своята самотна душа – продължи замислено Арло. – Но кой ли свят ще е способен да я приюти – материалния, астралния, или духовния? Някои от тях ще се скитат напълно изоставени завинаги!

Не можех да намеря смисъл в думите му, но за първи път започнах да изпитвам чувството, че като че ли картинката се подреждаше и всичко си идваше на мястото.

- В едно пепелище рядко може да се създаде живот – продължи Арло. – Пък и кому е нужен той! Всичко това е просто една гигантска подигравка.

Зонара беше някъде из резервата. Имаше и други болни и някои от обитателите бяха изразили надежда, че тя би могла да им помогне. Беше станала неизменна част от грижите и страданията на хората.

Тук, в този резерват, времето сякаш беше спряло. И като че ли на никой не му пукаше от нищо и за нищо. А може би и така трябваше да бъде! Съгласих се в душата си, че хората по природа не се харесваха и това беше повече от очевидно. Животът беше нещо мръсно, а не някаква красива съвкупност от думи и дефиниции. Не фалшивата реалност, която всеки се опитваше да ти пробута.

- Знаеш ли, че аз всъщност издадох Синя птица, а събирачите на дългове само това и чакаха – промърмори Арло. – Спуснаха се върху него като стадо побеснели хиени, които искаха да откъснат парченце от него и от знанието, с което той разполагаше.

- Но защо? – с мъка произнесох аз. – Къде е уловката? Ти също можеше да паднеш жертва на тяхната жестокост.

- Твърде много лета се смениха и сега виждам всичко много по-ясно – допълни Арло. – Смисълът в думите на Синя птица. Смисълът на живота. Смисълът на “Вълчата душа”.

- Но “Вълчата луна” изгрява през зимния период – упорствах аз. – А ние пристигнахме тук през май или юни. Как може да е минало толкова време? Какво се случи? Нима не сме усетили смяната на времената!

- Тук става въпрос за нещо различно – погледна ме Арло с нескрита ирония. – И ми се струва, че ти го усещаш не по-зле от мен. И когато пъзелът се нареди, ще видиш отлично наследството на Фелистър и неговото истинско лице. Онова, което се е опитвал да ни каже преди да умре. Прокълнатите души не получават втори шанс и са обречени вечно да бродят сами!

Кой знае защо този път думите му не ми се сториха особено плашещи, а напълно логични и свързани с личната ми съдба!

Като се замисля в целия си живот не бях срещал друг, който да дава шанс на хората като Фелистър – сам отритнат и поруган, той се беше обградил със себеподобни изчадия, които само виждаха в него – не толкова приятел или духовен учител, не дори и работодател, а един последен пристан в собствения си безнадеждно обречен живот.

- Иронията е, че повечето вярват в глупости и залъгалки – леко саркастично поде Арло. – А истината е твърде, твърде проста…

Като се замислих, индианците в резервата разполагаха с всичко, необходимо за тяхното оцеляване – поне привидно.

Имаха свободен достъп до образование, имаха пари, имаха добре уредени жилища, дори имаха правото да се управляват по свои собствени закони в рамките на федеративната държава!

И все пак…

Какво още беше нужно, за да тече живота нормално? Какво все още не достигаше! Може би съвсем малко…

Пееща сянка се обърна към останалите членове на племето с благодарност:

- Благодаря Ви, че ни приютихте през всички тези години, когато имахме нужда да бъдем почетени. Синът ми Синя птица Ви помогна достатъчно. Той жадуваше за справедливост, но сега виждам, че животът му се е изплъзнал и той е само бледо подобие на своята истинска същност.

Сякаш виенето на койотите в далечината се засилваше. Може би те не бяха заситили глада си. Но дори ако някои от тях влезеше в резервата, което не беше напълно изключено, просто щяхме да го застреляме – защото такава съдба заслужаваше всяко едно мръсно куче, което нарушаваше проклетите правила за морал на живота и неговия естествен кръговрат!

Големият брат изглеждаше загрижен и се изказа доста приятелски за заслугите на Синя птица, който бил от огромна полза за племето през тези почти тридесет и пет години, откакто беше дошъл за пръв път на територията на племето меномин. Но Големият брат сега нямаше вече причина да дели петте процента, които се равняваха на стотици хиляди долари годишно със своя събрат – още повече след всичко станало тук.

Братството и равенството бяха относителни понятия в този свят на самотата и безнадеждността. На кого му пукаше за ближния?

Арло се беше нагушил добре, но знаеше, че рано или късно прикритието му ще падне.

- Честта е разтегливо понятие. Тук всички са като хипнотизирани – опита се да заключи той мъдро и прибра парите.

Може би материалистичната му натура просто му пречеше да усети по-фините нива на съществуване или по-точно да ги приеме.

Беше продал трева за почти тридесет хиляди долара, което си беше огромен успех. Със сигурност беше на сериозна печалба.

Скоро Зонара се обърна и дойде при нас – Елизандър Барнайн и Арло – два пълни антипода, които трябваше да си сътрудничат в името на общата цел. Аз бях чул изповедта на Арло, но не бързах да го издавам.

- Някакви рокери са се навъртали около резервата и може би дори хора, представящи се за федерални агенти, които най-вероятно са на заплата при наркокартелите. Изгубих прекалено много време с лечението на Синя птица. Но той все пак може да ни разкрие как точно пътува в астралния свят и какво му помага да открие отговорите на въпросите си. Само помнете, че демонът е с него през цялото време – така че бъдете внимателни! Той ще чува и вижда всичко, докато е тук с душата му при това възкресение!

Синя птица започна бързо да се възстановява, а заедно с него укрепваше и самият демон – така че никак не беше за чудене, че не усетихме как времето мина и отново започна да се затопля.

Бяхме прекарали в резервата повече от осем месеца, през които научихме твърде много за живота на местните.

Синя птица не беше точно член на племето, тъй като етнически принадлежеше към племето каюга, но от друга страна слухът за демона го беше отлъчил духовно от неговите събратя и можеше да се каже, че ние неговите ученици в момента бяхме по-близки до него и можехме и да станем свидетели на повторната му гибел.

Според обясненията на Зонара, ако такава все пак имаше, то най-вероятно демонът щеше да престане да съществува при следващото му възкресение.

Синя птица беше останал в палатката твърде дълго, но понякога излизаше и гледаше към небето – сякаш искаше да каже, че животът е тук на земята. Ние се стараехме да го храним добре, а самия Арло дори беше заделил част от парите от продадената стока, с които му пазаруваше някои дребни продоволствия.

След като укрепна, Синя птица ни повика и започна да ни посвещава в изкуството на пътуването между световете. Обаче ни предупреди, че малко или много ще плащаме за него, тъй като е възможно да се натъкнем и на тъмни същности в някои от световете.

- Вие никога няма да бъдете същите, нито животът Ви след това – промълви той. – И така да започваме.

Не искам да пропускам и чудесната работа на Гас, чийто преводачески умения бяха просто прекрасни – явно той говореше свободно няколко индиански диалекта и се справяше със доста сложни социални противоречия, познавайки културата на местните.

Гас не изяви желание за посвещение в тайните на Синя птица, но така и не го попитах за истинската причина – в крайна сметка това беше негово лично решение. Гас обаче се съгласи да бъде от помощ, ако нещо непредвидено се случеше.

По времето на престоя ни в резервата, Гас отскачаше до своята ферма, която се намираше на огромно разстояние в Колорадо, откъдето ни беше взел и на автостоп. Беше разпоредил жена му да има грижата за земеделската продукция, а той караше реколтата, като за целта беше наел работници, които да го отменят, но чрез видеонаблюдение им оказваше известен контрол. Те бяха отрудени и честни хора и като цяло не го крадяха прекалено много – тоест имаше и за Гас. Така че понякога той отсъстваше от резервата по твърде обясними причини. И не можехме да го виним за това. Животът си продължаваше.

Синя птица бързаше да предаде най-важната част от знанията си, тъй като те щяха да ни помогнат да стигнем до целта:

- Астралните светове за изградени по различен начин от нашия и там понякога се спотайват опасни същества, но те не могат да Ви навредят кой знае колко, ако знаете как да се отнасяте с тях.

Синя птица сякаш каза това, за да ни напомни за демона, обвързан със неговата собствена душа.

- Неестественото прекъсване на живота наистина може да бъде проблем, но в астралните светове не е възможно да умрете – поне не докато се намирате някои в тях. Важно е също да не забравяте никога, че всяко материално тяло притежава своя собствена астрална обвивка и че самата физическа матрица е разположена в астралната[4]. Това като за начало е достатъчно.

Лицето на Синя птица макар и още младо изглеждаше някак странно състарено. Той произнасяше думите отчетливо и плавно сякаш пееше, но всички виждахме ясно какво усилие му струваше всяка произнесена дума. Може би демонът пиеше от жизнените му сили, тъй като всеки демон – дори и изкуствено създадените такива имаше нужда да прави това, за да оцелее.

Арло реши обаче да зададе още един въпрос, за да бъдем напълно сигурни преди да опитаме да намерим своите отговори:

- Учителя, какъв тип създания точно населяват този тънък свят[5]? И как точно трябва да се пазим от тях?

- Въпросът ти никак не е лишен от основания – тъжно се обади Синя птица, - това не е особена тайна – най-общо тези измерения са населявани от ангели, демони, самоубили се души и елементали, а понякога дори и от богове.

Зонара явно имаше свое мнение по въпроса, но реши да не прекъсва Синя птица.

- Най-сложното е да намерите наистина отговорите, които търсите в тези непознати светове – заключи той. – Скоро ще започнем с посвещението Ви, тъй като усещам, че най-вероятно няма да изкарам още дълго. Може тази зима да ми бъде последна.

Напоследък Гас се отбиваше в резервата, за да се срещне със Синя птица, към когото изпитваше огромно уважение. Двамата все още бяха съхранили онова приятелство, което за тях означаваше нещо. Гас също понякога носеше зеленчуци и плодове на възкресения си приятел. Земеделецът знаеше, че доверието и подкрепата разкриват истинския от фалшивия другар.

- Драги Гас – обърна се към него възкресеният, - онези, които са били по-добродетелни развиват в отвъдното по-особена интуиция.

- Дали тя би им помогнала? – запита Гас, който макар и непосветен, имаше известна представа от нещата.

- Със сигурност онези, живели лош живот, имат да катерят доста по-висока стълба нагоре към духовното си очистване – мъдро потвърди Синя птица.

Зонара не искаше да притеснява двамата приятели, когато водеха подобни важни разговори – още повече, че Гас заяви, че най-вероятно скоро нямаше да бъде способен да се отбива в резервата, но обеща да праща някой, който да носи хранителните провизии на Синя птица. Зонара разбираше, че така нареченото приятелство между тях беше нещо повече от обикновено взаимодействие и беше изградено на своего рода баланс на оцеляване.

- Може би ще си имаш проблеми затова, че идваш тук и ми помагаш – тъжно се обърна към него индианецът. – В крайна сметка, аз се върнах тук с важна мисия, а Великият дух ще претегли делата ми и ще реши къде да прати душата ми.

Гас беше дошъл за последен път – жадуваше да даде някаква утеха на своя приятел, но не знаеше какво да му каже – ситуацията не можеше да се опише толкова леко и приятно. Гас търсеше някаква нишка с предишния си събрат, но по ръцете и лицето му виждаше белезите от присъствието на демона, които тихо се спотайваше в мрака.

- Навремето им бях от полза – почти проплака Синя птица. – Жадувах да видя свободата и да получа успокоение на душата си. Толкова много разочарования, но ако има съден ден, аз ще бъда с чиста съвест. Нека четирите божества, които образуват Уакан Танка, разкрият своята Велика тайна в отвъдното!

- Приятелю, не се напрягай – опита се да го успокои Гас -  повече от уважение, отколкото от симпатия или обич. – Тези времена са отминали. Може би ще дойдат по-добри и Колелото на историята[6] …

Синя птица го погледна внимателно. И нищо не каза. Гас потупа своя приятел по рамото и излезе. Не искаше да добавя още към страданието му, което и без това беше очевидно. Той дори не се осмели да попита как върви подготовката ни, а от друга страна Синя птица беше станал и по-предпазлив, защото ние щяхме да бъдем неговото наследство и знанието му за онези скрити светове да живее чрез нас.

 

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА: РОКЕРСКАТА БАНДА

 

Тогава внезапно се чу слух, че в близката Кешена, която беше от централно значение за резервата Меномин и чието население беше едва от около хиляда и двеста души, се е появил някой си Енхар Дурайт, който задавал прекалено много въпроси точно за нас – не приличал на гангстер, нито точно на рокер, но да бил дошъл на мотора си “Харлей Дейвидсън” и много осезаемо вдъхнал някакво смътно чувство за опасност на местните – бил напълно сам. Някои от онези, които били близки до управата на резервата се зачудили дали да не уведомят Големия брат или пък дори самия Синя птица, въпреки че в сегашното си състояние кажи-речи го били отписали и не се надявали да се възстанови до предишното си положение. Но странникът доста неочаквано заявил, че иска лично да се срещне не с тях, а с Гас Бензуър – верният ни снабдител с продоволствия и човекът, без който едва ли бихме стигнали дотук.

Доста от местните бяха леко притеснени, защото по този начин чужденецът се опитваше да заобиколи някои от неписаните правила за влизане в резервата. И все пак някои се осмели да предопредели Гас.

Срещнаха се на неутрална територия и Гас обясни на чужденеца, че не е прието всеки да влиза тук и има някои ограничения дори и за някои хора от индиански произход, които не принадлежат към този район. Разбира се, Гас не лъжеше твърде много, но начинът, по който се представи, не се хареса на Енхар:

- Помниш ли онова изложение? Онова, на което ти нямаше намерение дори и да се отбиваш, но спечели онзи заек – личеше си, че Дурайт имаше нещо конкретно предвид.

Гас му беше предложил съвсем джентълменски да го почерпи една бира, която да скрепи някаква форма на разговор между тях.

- Виж, може да бях част от най-голямата рокерска банда в Щатите[7], но мога поне да вярвам на очите си и онова, което ти направи, за да спечелиш това проклето животно беше напълно невъзможно. Ти предвиди резултата по начин, който…

Гас разбра, че няма да може да се оправи с този с обичайните увъртания, но и не искаше да играе на напълно открити карти.

- Има ли някой с теб? – попита го той уклончиво, въпреки че най-вероятно беше въпрос на време и останалите да пристигнат, а може би и се спотайваха наоколо.

- Кажи ми, друже – започна доста любезно Дурайт, - не може ли да измислим нещо и да бъдем включени в тази схема. Не възразявам, че заради теб загубих почти четиристотин долара. Ще ги третирам като първоначална инвестиция в …

- Във? – направи се на ударен Гас, но умът му работеше по-бързо от когато и да било и усещаше, че може би му предстои битка на живот и смърт.

- В това – помъчи се да го опише рокерът, но не намери думи, които да изразят мислите му.

- Искаш да имаш тези сили или просто да печелиш пари? – полюбопитства Гас.

Тук Дурайт се озадачи. Ангелите на Ада бяха освен най-голямата банда – също и разбойническа група, живееща на ръба на обществото – а в много държави те бяха поставени и извън закона.

- Видях как направи онзи фокус – запъна се Дурайт. – Кажи как стана? Може би е някаква магия или пък хитроумен номер?

Гас го изгледа втренчено. Беше въоръжен, но не със Smith&Wesson, а с армейски пистолет Beretta, който можеше да сложи този нахакан тъпак на мястото. Но не тук беше редно да използва сила. Между другото му беше известна субкултурата на рокерските банди – особено на тази, тъй като пред нея трябваше да се отчитат много по-малки групи и това от своя страна пораждаше задължителни конфликти.

Но изглежда Дурайт беше доста по-умен от някой средностатистически рокер:

- Виж, не искам да създавам проблеми. Не ми е дори за тези четиристотин долара. Не може ли да се присъединя към Вас? Аз вече не съм част от тази банда.

Гас продължаваше да го гледа втренчено – явно очакваше да чуе и още нещо.

- Слушай, човече – рече съвсем малко по-меко онзи, - знаеш ли какво е да прекараш всичкото това време във Федерален затвор – в изолатор между четири стени, където да чуваш само собственото си дишане. Знаеш ли какво е да не можеш да си намериш място из целите проклети щати? И накрая очакваш да спечелиш някой долар на едно селско състезание…

- Знам за какво говориш – провлачи Гас, - ти си от ADX в щата Колорадо? Този “Алкатраз на Скалистите планини” не е никак приятно място, а? След това друг изход няма, нали? Освен …

Косите на Дурайт настръхнаха. Рокерската му плитка и декоративната му платинена обица определено добавяха колорит към характера му, но под своята бандата той се потеше.

- Откъде по дяволите знаеш всичко това? И …

- Нека те попитам, друже? Кой според теб ти помогна да излезеш от изолатора, откъдето понякога ги изпращат директно ти знаеш къде? – тихо промърмори Гас.

Колкото и да беше печен, рокерът разбра, че срещу него не стои обикновен човек.

Тъжните сини очи на Гас Бензуър хвърляха мълнии, но бяха нежни и спокойни.

Дурайт щеше да си глътне езика зад зъбите.

- Ти ли ме вмъкна и в бандата? – изрече той с нечовешки глас.

Гас кимна утвърдително.

- Но защо? Явно съм ти бил нужен? Явно съм част от някакъв твой замисъл? Казвай! Говори! – почти извън себе си изрече той.

Имаше чувството, че очите му се премрежват и че ще се сгромоляса на земята, откъдето няма да стане никога повече.

- Виж, каубой, ти си в Свещената земя на духовете – промълви Гас, - а те са тук много преди да се появим ние с теб двамата. Почерпи смирение и може и да получиш отговорите на въпросите си.

Дурайт нямаше нужда да бъде повече убеждаван – чудеше се дали нападне Гас, но сините му очи го смущаваха -  не беше виждал подобни. Някакъв прост земеделец – дори и добър да беше в своята работа – да му държи такъв език заслужаваше да го влачи с мотора си чак до Колорадо, а защо не и да го кастрира след като хладнокръвно пръснеше мозъка му със своята пушка помпа “Маверик”, която висеше закачена в специален кожен калъф отстрани на мотора, а после избоде очите му със своя ловен нож, наслаждавайки се на властта, която му даваше беззаконието.

Наоколо се бяха събрали свидетели на не особено красивата сцена, но Дурайт трябваше да признае, че усеща нещо, което не можеше да обясни. Сякаш невидима ръка или създание – много по-силно от всичко, което можеше да роди въображението му, можеше да го сграбчи всеки момент и това да бъде неговият край.

- Жалко, че докато беше в изолатора не пророни нито една молитвена дума. Не поиска прошка – продължи тихо Гас. – Може би гласът ти щеше да бъде чут. Дебелите метални врати спираха всеки звук – така че ти можеше да бъдеш насаме със себе си и да признаеш истината, от която се стремеше да избягаш и да извърнеш глава.

Дурайт беше прекарал достатъчно време във рокерските банди като начин да оцелее, знаейки, че рано или късно ще трябва да плати за греховете си – лидерите на подобни формирования понякога не живееха дълго и цялата група се отдаваше на насилие и грабежи, сеейки безпорядък по пътя си.

Понякога имаше и масови престрелки между членовете на бандите – а полицията дори не можеше и да издаде присъди.

Дурайт не беше сам – о, не, но останалите членове на бандата бяха малко по-назад и дори бяха изградили удобно прикритие. Очакваше се да нахлуят по даден знак и екшънът да започне. Само че Дурайт не даваше абсолютно никакъв знак.

Мнозина смятаха рокерските банди за своего рода тъпи главорези, но малко по малко забелязаха железните монополни правила, налагани от членовете на бандите – някои от тях бяга изградили истинска машина за пари.

Когато Дурайт се беше присъединил към бандата на Ангелите на Ада, според някои тя беше в период на упадък. Той преспокойно можеше и да се присъедини към Синовете на мълчанието, който бяха прочути с огромните си запаси от оръжие, с което всяваха страх надлъж и нашир, но причината да отиде точно при Ангелите на Ада беше проста – никой не го попита откъде е.

Само че оставаше открит един въпрос? Как по дяволите Гас Бензуър го беше измъкнал от онзи ад в ADX.

Федералният затвор във Колорадо се славеше като най-строго охраняваният на територията на САЩ. В затвор от такъв ранг действаше така наречения административен максимум – с прости думи, изходът от него най-често беше към гроба или към преместване в друга изправителна институция. Но съществуваха и прецеденти – в случаи на значително сътрудничество с властите.

- Между впрочем този затвор беше построен за затворници, които не бяха в състояние да се адаптират в други затвори. Никой досега не е избягал от ADX. – тихо промърмори Гас Бензуър. – Никой! Още повече, че ти престоя известно време в ултрасигурното и изолирано крило “Отряд 13”. Ти се намираше в рамките на специалните административни мерки, тъй като беше един от опасните затворници със специален статут. Някои загубиха разсъдъка си, други се самоубиха, а някои в състояние на неописуем ужас и страдание се катереха по стените. Някои дори долавяха гласовете на вътрешните си демони. Ти успя някак да се опазиш. Дали това обаче беше случайност?

- Искаш да кажеш, че всеки детайл по измъкването ни от затвора е бил планиран от теб? – запита напълно невярващ Дурайт.

- Това не стана без твоето участие и лично желание. В душата си ти искаше да се измъкнеш – подобно на тигър в клетка, а това отключва специални сили и енергии. Повечето хора не вярват в подобни глупости, но безизходицата те накара да се вкопчиш във всичко, което можеше да ти помогне. Тогава надзирателите започнаха да гледат на теб с други очи и ти получи различно отношение. Доброто ти поведение позволи да те преместват в крила с по-слаб надзор, а впоследствие ти беше прехвърлен в друг затвор, за да бъдеш…

- Но как отървах кожата? – с разтреперан глас запита Дурайт.

Гас Бензуър се засмя със лека, но плашеща усмивка:

- Е, наистина ли, искаше да ни убиеш?

Може би Дурайт би го изял жив, но след като се замисли, осъзна, че стечението на обстоятелствата беше толкова необичайно, за да бъде естествено.

- Значи ти дължа живота си? – опита се да изясни ситуацията той.

- Не точно. Но все пак си тук … и виждаш светлината, която мнозина може би няма никога повече да видят. А и това е нещо – при това съвсем не маловажно. Рокерската група ти осигуряваше прикритие и даде поле за изява на таланта ти – да сееш терор.

- Но как се измъкнах? – учуди се Дурайт. – Как се уреди прехвърлянето ми?

Гас си запали цигара – и този жест окончателно обърка Дурайт. Димът се разнесе из въздуха с почти магично движение.

- Ето го отговорът – прошепна Дурайт. – Значи наистина…

Рокерите, които стояха в засада, нямаха намерение да чакат твърде дълго, защото предчувстваха, че все може би ще намерят нещо из околността – ако не пари, то поне някои хубави дрехи, ценности и прочие, които лесно плячкаджийте можеха да обърнат отново в пари.  Между другото някои по-интересни индиански артефакти също можеха да струват предостатъчно, а бандитите не подбираха чак толкова много.

Но един от лидерите на бандата се беше досетил, че може би истинският удар ще бъде оборотът на казиното и околните съоръжения. Останалите членове бяха в див варварски възторг – подобно на глутница чакали, очакващи своя пир. Индианските казина бяха истинска златна мина за онези грабители, които жадуваха да получат истинска плячка с почти минимални усилия – е, сигурно щеше да се завърже и престрелка, но какво толкова?

Гас Бензуър обаче направи знак на Дурайт:

- Кажи на скритите си приятелчета, че ако бутнат казиното и дори един косъм падне от главата на местните – няма да се измъкнат живи оттук. И запомни – сам избираш пътя си… Какво решаваш?

Рокерът се двоумеше – това не беше шега и трябваше да даде бърз сигнал на своите. Нямаше как да се избегне конфликта с другите членове на бандата, които очакваха да осъществят сериозен грабеж и да се наслаждават на насилието над местните. А сините очи на Бензуър го изгаряха…

Най-накрая той се предаде:

- Но ако не им дам нещо, те ще ме убият мен – мрачно отвърна Дурайт.

- Не се безпокой. Силите на които служа и представлявам ще те компенсират, а също и твоите приятели. Но трябва да спазвате правилата.

Сега на Дурайт наистина му стана ясно.

След дадения сигнал рокерите започнаха да се изтеглят въпреки че дивите им инстинкти можеха да ги накарат да се върнат и да изпепелят това място малко по-късно. Мина известно време. Но те не го направиха. Имаха реалното желание да проумеят, че някаква невидима сила, беше надвиснала над тях.

Уили Елър беше вторият лидер на бандата и като цяло изобщо не беше доволен, че пропуснаха подобен шанс. Но също беше наясно, че Дурайт нямаше да им даде сигнала току-така.

Може би просто трябваше да застрелят онзи особен земеделец, който сладкодумно говореше с Дурайт.

Всеки от рокерите имаше пистолет, а повечето имаха и пушки помпи тип “Маверик”. Можеха лесно да сринат това място преди щатската полиция да довтаса и да разследва какво точно се беше случило. И така едва ли щяха да понесат наказателна отговорност. Но Елър се питаше какво беше накарало Дурайт да действа така.

Уили Елър беше към петдесет и пет – с вид на дърт каубой, истински разбивач на женски сърца, пройдоха по рождение, купонджия по душа, и отличен специалист по боравене с оръжие и ръкопашен бой. Беше наистина завършен уличен войник.

Рокерите се оттеглиха и си направиха нещо като бивак на петнадесетина мили от Кешена, като се стараеха за първи път да не се набиват много на очи.

Гас беше инструктирал Дурайт, че ако се включат в приключението, можеше и да успеят да спечелят нещо от наследството на Фелистър.

Енхар Дурайт не изглеждаше особено доволен, но пък чудотворното му избавление му даваше известно основание да допусне поне, че Гас владееше сили извън обикновените човешки възможности.

- Ще получиш отговорите си скоро – му обеща Гас. – Но твоите приятелчета също трябва да ми помогнат или поне да направят опит.

Дурайт се качи на мотора и се оттегли. Предстоеше му да разкаже смахнатата история на Елър, който можеше да намери дори и да го обесят за назидание, че не е проявил достатъчно мъжественост – така, както я разбираха представителите на тази отцепила се от обществените норми и закони рокерска банда.

Може би мина около четвърт час преди Дурайт да пристигне до бивака на своите събратя. Рокерите бяха наклали огън и бяха отмъкнали някакво агне от близка ферма, а сега охотно късаха мръвките, наслаждавайки се на всяко късче от заграбеното.

Докато караше като обезумял до бивака, Дурайт имаше чувството, че някакво извратено, невидимо, нечисто същество е допряло студеното дуло на револвер в слепоочието му, но не за да произведе смъртоносен изстрел, а за да не забравя поръчението на Бензуър, който се беше наел да ги компенсира по някакъв – все още не съвсем определен – начин.

Беше започнало да се смрачава и тревите наоколо изглеждаха като някакъв вид нечисти духове, хвърлящи черно-синкаво-зеленикави сенки.

Елър посрещна втория главатар на бандата не в добро настроение, но колкото и странно да беше, не бързаше да го нападне, нито да зададе първия въпрос – само го измерваше с поглед най-старателно. Останалите мотоциклетни разбойници късаха със зъби вкусните парчета агнешко, а някои дори се бяха заели да си приготвят прекрасен агнешки стек, тъй като поне можеха да си починат за час-два преди окончателно да решат какво да правят.

Те като че ли не обръщаха внимание на Дурайт, но в действителност в душите им бушуваше дива ярост от това, че ги бяха направили на глупаци – бяха все едно като слепци, които искаха да научат нещо важно, а Дурайт беше техния вестоносец.

Елър пиеше вода от някаква туба – подобно на истински “степен вълк”, както понякога се наричаха шеговито някои членове на бандата. След това той се зае старателно да се измие от цялата пушилка, която беше събрал по пътя.

Между другото возилата на бандата бяха от най-разнообразни брандове – от “Харлей Дейвидсън” до “Кавазаки” и дори “Ройъл Ийгъл”. В общи линии сред членовете на бандата се срещаха и истински ценители, тъй като техните железни коне кръстосваха САЩ надлъж и нашир, давайки им възможността да се измъкнат бързо и безопасно от евентуални преследвания от страна на властите.

Обикновено рокерите пиеха здраво – особено след осъществяване на някой по-сериозен погром. Но Елър им беше издал заповед да бъдат трезвени като девича гимназия, ако искат част от пая.

Когато Дурайт се приближи и започна да обяснява искането на Гас Бензуър, Елър го изслуша внимателно – без да пуска обичайните ругатни и заплахи, че онези копелета ще си платят.

След това му заяви замислено:

- За разлика от нас, които можем да останем като кучета на пътя, убити в някоя случайна престрелка и никой да не ни помни, индианците полагат грижа за своите мъртви – посочи с ръка в мрака той. – Недалеч оттук има индианско гробище. Знаеш ли какво казват местните? Индианските гробища “Шоуни” и “Хурон” в Канзас са пример за това, а ние само чакаме куршум в челото!

След като се загледа в здрача, от който като че ли можеше да изпълзи всичко, той отсече:

- Твоят приятел има наистина необичайно предложение, но какво пък, плячката може и да е добра. Чувал съм, че старият Фелистър бил доста зловещ и брутален тип. Чувал съм и за полицейския рейд в неговата ферма. Да, явно всичко това е дяволски странно?

Елър махна с ръка на Дурайт, тъй като Дурайт беше по-старши от него:

- Дай да се връщаме при останалите! Ще чуем и тяхното мнение.

Групата беше изяла вкусното агнешко, а някои от членовете й бяха запалили по един качак за разтуха.

След краткия разговор помежду си двамата им бяха изложили предложените на Гас, което макар и необичайно, привлече вниманието им.

- Мамка му – ревна един як дебелак, - ние сме от Ада, а ако Фелистър не е пример за някой, контактувал с пъкъла, то не знам кой би бил. Нека видим какво е крил дъртия фермер.

Останалите заръмжаха някакви смътни и не особено цензурни реплики.

Не можеха да останат прекалено дълго тук и някои решиха да подремнат малко, тъй като Гас беше предложил групата да ескортира Синя птица и нас самите, а в замяна те биха могли да поискат нещо от Великия дух и дори да получат евентуална част от намереното. Рокерите поеха този риск – не защото много искаха да гонят някакви имагинерни създания, а защото загатнатото от Дурайт им беше дало ясна представа, че е по-добре да се подчинят на тези сили.

На следващата сутрин много рано сутринта те потеглиха към резервата Меномин, но не влязоха в него, а на практика го заобиколиха според инструкциите на самия Гас Бензуър.

Гас им беше обяснил и нещо много примамливо – дори и да не намереха абсолютно нищо при търсенето на наследството на Фелистър, щяха да получат тлъст подкуп от някои от политиците в Нова Скотия, които бяха от индиански произход, под формата на рекет – а тази идея се хареса крайно много на бандитите, защото беше свързана и с известна доза специфично влияние, а не само с пладнешко грабителство.

 

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА: ПОСЛЕДНИЯТ УРОК

 

През тази последна нощ преди да дойдат Ангелите на Ада, Синя птица ни събра, за да ни предаде своя последен урок, защото по думите му било твърде вероятно силите му да го напуснат в произволен момент, а това означаваше нови мъки за Зонара да го възкреси повторно – а силите й бяха поизчерпени от предишния ритуал.

- Ще се научите да пътувате чрез най-обикновена астрална проекция – заяви Синя птица, - но не трябва да забравяте различните принципи на това измерение. Може дори да общувате с изкуствения демон, който поддържа душата ми тук, но не трябва да се оставяте негативната енергия, която имат тези ефирни създания, надарени със съзнание, да ви погуби. Иначе пътуването Ви дотам ще бъде напразно.

Последваха някои специални наставления, които отвориха очите ни – Зонара си призна, че повечето от тях й бяха известни, но Синя птица беше истински магьосник, който можеше да води дори цяла война в астралния свят – все пак предците му бяха велики войни, пролели кръвта си в Американската война за независимост – така че той имаше откъде да почерпи своя боен дух.

- Както вече Ви казах, времето там тече различно – подхвана отново Синя птица, а стиснатите му устни издаваха болката, която прокълнатата му вече душа изпитваше. – Но не забравяйте и материалния свят. Материалните тела имат своя астрална проекция, която ги следва, и може да нямате повторна възможност да осъществите своите пътувания – така че действайте мъдро. Това може да е от решаващо значение по пътя на Вашето спасение. Ние все пак сме деца на Средния свят! А най-младите и старите са най-близо до невидимите светове!

Като каза всичко това, Синя птица ни посочи, че трябва да бъдем достатъчно уверени, че отвъд трябва да разчитаме единствено на себе си, за да намерим изход и да се върнем обратно в този свят.

Арло беше изтрезнял и от няколко дни не се беше докосвал до холандската си стока – беше разбрал, че животът му имаше шанс да се обърне в далеч по-добра посока и ако положеше усилия, може би щеше да намери изкупление за греховете, извършени от него – предателствата, а също и шибания живот на информатор под прикритие, който водеше.

Не бях казал на Зонара за разговора помежду ни, но тя не беше дете и бях сигурен, че усещаше нещата не по-зле от мен. Като всеки некромант и черен маг, тя имаше тънка чувствителност и усет за емоциите на хората, а също и за емоциите на духовете – в астралния свят това можеше само да и бъде от полза – в един свят, където дебнеха неподозирани възможности.

Гас се завърна само за да им съобщи какво се е случило между него и лидерът на Ангели от Ада Дурайт. Те запазиха мълчание, а аз, Елизандър Барнайн, седнах край лагерния огън на резервата. Кой знае защо се почувствах все едно бях на чуждо място.

Изрязаните лица на местните ми приличаха на някакъв мистичен барелеф, а Пееща сянка се суетеше да помага на Синя птица, макар че демонът, който най-вероятно беше наоколо, я смущаваше. Беше направила някаква отвара от лековити треви, която да влее сили в изтерзаното му тяло.

- Според уговорката те ще пристигнат утре – тихо каза Гас. – От тук нататък става наистина сериозно.

- Наистина ли им вярваш? – намеси се Арло. – Та те са живи варвари. Демони в човешки кожи! Можеха да избият всички!

Зонара мълчеше и тихичко казваше наум някакво защитно заклинание. В светът на истинската магия посланието трябваше да бъде искрено, гладко, и с равна тоналност – това го правеше изключително силно и обикновено вършеше работа.

- Те ще следват пътя, начертан им от Гас – приближи се и Синя птица. – Ще бъдат като малки деца в ръцете Ви. Кукли, които следват заповеди – и нищо повече, но в същото време ще разполагат със своето съзнание и ще разбират ползата от техния принос за намирането на Вашите отговори.

Синя птица беше донякъде страшен, но който го познаваше просто виждаше, че стаеният демон доста го изтощаваше и ние оценихме факта, че макар и полужив и с последни сили той правеше всичко възможно, за да ни помогне.

- Трябва да осъществите своето първо астрално пътуване преди те да дойдат – заяви Синя птица.

Зонара реши да бъде първа, но Арло изяви желание той да се потопи в този странен свят и да усети вкуса му.

Всички се върнахме в типито, а Арло легна на мекото индианско одеало – двамата със Зонара, а също и Синя птица бяхме готови да окажем навременна помощ в случай на нужда.

- Мястото и времето са много важни, когато изпращате своята астрална субстанция – даде последни наставления Синя птица преди Арло да се гмурне отвъд за първи път.

Арло изхвърли своята астрална субстанция през слънчевия сплит и след образувания облак от астрална субстанция, той бавно оформи сфера от астрална материя, която беше обвързана с точката на изхвърляне със астрална нишка.

След известно време Арло беше достигнал състояние на вибрация.

Астралното му тяло се отдели от физическото и той литна във въображението си натам, накъдето беше индианското гробище.

Всичко му се струваше малко странно – можеше естествено да наблюдава физическото си тяло, но както беше във въздуха усещаше и някои разлики. Арло усети, че неговия слух не се беше пренесъл върху високите нива на съзнание, а вместо това долавяше някакви откъслечни статични зловещи шумове, които биха стреснали всеки друг, но той помнеше най-важния съвет на Синя птица – да бъдем господари на своя страх, за да можем да се завърнем във своето физическо тяло безпроблемно.

Арло беше запаметил определени точки от своя маршрут, но желаеше да провери доколко можеше да контролира новата реалност – дали наистина ли можеше да смени нощта с ден или пък да промени нещо друго.

Тогава съзря ефирния изкуствен демон – приличаше на нещо средно между пламък или пушек с едва доловими очертания от тънка материя. Той сякаш беше съвсем близо до своя гостоприемник – на разстояние не повече от половин метър до метър и половина и очевидно беше свързан със слънчевия му сплит.

Арло осъзна, че всичко това беше адски истинско, а не просто някакъв филм, който той гледаше отстрани.

Демонът се поклащаше лениво, а душата на Синя птица беше като на дупки.

- Та той е извършил самоубийство – зачуди се Арло. – Липсват цели парчета от духа му, които и изкуствено създадения демон не е способен да закърпи.

Не беше пушил трева от няколко дни и съзнанието му беше достатъчно чисто, тъй като беше нужна поне седмица, а понякога и повече ефектът от опиата напълно да отшуми – понякога отнемаше дори и месец, а и повече.

Арло имаше странното чувство, че някой го наблюдава и иска да му каже нещо, но някаква невидима бариера спира комуникацията.

- Не е страхът – заключи младежът, - в крайна сметка аз бях като скован, а сега съм господар на положението. Виждам и усещам свободно.

Арло знаеше, че обикновено ефектът от пушене на качествен коноп водеше освен до приятни преживявания и до главобол, но тук се криеше сериозен проблем, обвързан с техния наставник.

- Синя птица не е комуникирал с Висшия си аз. Но защо? Да не би демонът да е причината? – разсъждаваше Арло. – Синя птица никога не е имал Божествената искра. Не това е невъзможно!

Арло се обърка. Не знаеше как да реагира, но в астралния свят като че ли нищо не се случваше без някаква негова реакция.

Арло усети, че границите на този свят са несъизмеримо по-големи от онези на физическия и започна да долавя някои нечисти същности, които се опитваха да се домогнат до собственото му тяло. Но той щеше да се съпротивлява.

Дори изкуствения демон прояви апетит, но Арло изрече благословията, която беше използвал като енергиен щит, за да предпази тялото си от посегателства, още веднъж и той се отдръпна. Макар че изглеждаше едва ли не комично – опасността беше напълно реална.

- Дали действително притежавам качествата на астрален търсач? – запита се хипстърът, който не беше от най-религиозните типове, но беше потопен в този свят по начин, които го изпълваше с все по-голяма увереност.

Той се обърна към Синя птица – лицето му беше като нашарено с дупки, а астралното му тяло приличаше на швейцарско сирене.

- Явно последиците върху духа му са непоправими – тъжно заключи Арло и се впусна в пътешествието.

Трябваше да идентифицира точното местоположение на гробището Ла Поант и по-специално на онова място, където щеше да се извършва ритуала.

Смисълът на това пътуване беше, че можеше да забележи нещо, което нямаше да види в материалния свят. Арло не беше забравил, че Пееща сянка не беше споделила всичко с тях и освен, че беше отказала да говори, беше обявила и своето безсилие да им помогне – явно тази невидима преграда спираше усилията й.

Физическото разстояние между резервата и гробището беше от порядъка на около сто и петдесет мили, но Арло го прелетя много по-бързо и достигна до остров Мадлин, където беше разположено то.

Но изведнъж усети невидимия дух, който го следваше – сякаш искаше да го сграбчи – не това не беше демонът от душата на Синя птица – беше нещо много по-опасно.

Като доближи гробището, усети още по-ясно неговото присъствие – беше не толкова зловещо, защото се смесваше и с другите аури на мъртви души, умрели животни и какво ли още не.

Арло се досети, че остров Мадлин дълго време е бил духовен център на този район – усещаше енергията на мястото твърде осезаемо.

Реши да се приближи над самото гробище и да го разгледа – може би щеше да открие още нещо, което да му помогне.

Видя вълнолома, който защитаваше гробището от вълните на Лейк Супериор. Съзря символите на християни, гробовете на Отжибве[8], а също и това, че много от паметниците се бяха килнали, подвластни на времето.

“Не забравяйте, че времето в астралния свят не е линейно!” – беше една от най-важните препоръки на Синя птица.

В индианския фолклор погребенията заемаха важно място, а от друга страна Арло беше слушал твърде внимателно обясненията, че астралния и духовния свят са нещо различно и разбирането ни за тях не трябваше да бъде смесвано.

Арло реши да се спусне и да разгледа по-внимателно гробовете. Видя съвсем ясно построените духовни къщи, които бяха на достатъчно разстояние от останалите гробове, така че мъртвите да се наслаждават на своя задгробен живот.

- Колко е странно! – възкликна Арло – сякаш загубил представа за времето. – Явно в духовния свят няма никакви бариери, но тук продължавам да усещам нечие присъствие.

Обърна се и видя призракът на детектив Донован – по-точно астралната му проекция.

Детективът изглеждаше като замаян и не особено на място – сякаш този свят не му харесваше, но се беше озовал в него по не особено красив начин.

- Той се самоубил – заключи Арло. – Трябва да го попитам какво търси на същото това гробище.

Духът на детектив Донован не отговори, а само тръгна между гробовете. Територията на Ла Поант беше огромна – поне един и половина акра. Детектив Донован не изглеждаше особено ориентиран при своето придвижване в астрала.

Според някои разбирания душите на самоубилите се обитаваха точно второто астрално ниво, където можеха да навестяват живите и в техните сънища.

Детектив Донован изглеждаше напълно достолепно – точно както в момента на неразумно предизвиканата си смърт, но неговото лице беше сякаш проядено – подобно на това на Синя птица.

- Може би отново имаше демонична намеса  - прошепна Арло, но реши да последва духа му от разстояние. – Той най-вероятно никога няма да влезе истински в духовния свят, който е предопределен за онези, които истински са искали да живеят.

Донован беше в своя шлифер – стегнат по най-професионален начин и готов да се справя с престъпниците или може би в неговото съзнание този образ беше най-близо до неговия идеал за перфектното ченге.

Арло продължаваше да го следва без да разбира какво точно се случва и изведнъж усети същата бариера, която му пречеше да отиде по-нататък.

Детектив Донован се обърна и сякаш искаше да му махне да го последва, но Арло видя че той гледаше безстрастно като че ли в нищото. След това се обърна и продължи своя път, а Арло като че ли трябваше да го последва.

Но някой сякаш го докосна по рамото – до него бяха Зонара и Елизандър. И двамата готови да го подкрепят – те бяха следвали приблизително същия маршрут, тъй като в продължение на известно време бяха запаметявали необходимите астрални точки, необходими за тяхното пътуване.

И изведнъж детективът се спря пред самотен гроб, на който пишеше Джейк.

“Чакай малко!” – за секунда мина през съзнанието ми. – “Едва ли съвпадението на имената е случайно.”

Тогава някаква необяснима сила сякаш изблъска астралните проекции на Зонара и Арло и останах сам.

“Аз се свързах с Джейк” – обърна се към мен Джейк Донован, “той е извършил така нареченото асистирано самоубийство, за да може Зонара да прикрие следите си. Тя е истинската причина за смъртта, не го ли разбра? Демонът, който ме погуби е демонът на нейната собствена душа!”

- Искаш да кажеш, че тя никога не е била жива – запънах се аз.

- Тя съществуваше само заради картелите, чиито членове заедно с Фелистър и се молеха и при ритуала за ангела-пазител нещо се обърка и у нея се всели негативна същност. Не забеляза ли, че моят син Джейк, който е незаконен, и никога не съм го виждал, и дори не подозирах за съществуването му – продължи духът на Донован, - изрази огромно желание да Ви помогне. Кое юпи би го направило безкористно! Дори аз блюстителят на закона изравних пъкления дом на Фелистър, но получих нещо! Причината да ти помогна е, че искам възмездие, а от сегашното си положение не мога да се надявам на много! Единствената причина да си още жив е, че Зонара изпитва в твое присъствие някакво неудобство, което я заплашва. Демонът, който се е вселил в нея, е много хитър, но и недостатъчно силен, за да се справи с теб. Джейк и аз – неговият баща Джейк Донован паднахме за една кауза, която не си заслужаваше, но на практика интересите ни са общи – завърши детективът.

- Отговори ми само кой поръча атаката срещу Фелистър?– по-страшен дори и от самия Фелистър – запитах го аз.

- Това ще трябва да откриеш сам. Но знай едно – отговорът ще те изненада страшно много – в твоя отбор имаш предател в лицето на Арло и демон-интригант – в лицето на фаталната Зонара. Три същности, борещи се за оцеляване.

Прочетох внимателно надгробната плоча – Донован не лъжеше. Пък и защо да го прави, при положение, че никога нямаше да достигне духовния свят!

- Моята съдба е твърде тежка – обречен съм да бъда тук хиляди години, а после душата ми може и да изчезне – завърши детективът. – Не оставяй на спътниците си да стигнат до ангела-пазител преди теб – иначе помощта ми за теб е била безполезна.

Когато се завърнахме в материалните си тела, аз ясно осъзнах, че физическото време, което бях прекарал с Донован явно е било по-малко от секунда – този скрит ход можеше да помогне донякъде да оправдая своето по-късно завръщане при останалите.

Синя птица наблюдаваше внимателно лицата ни, но моето по-късно завръщане сякаш не му направи особено впечатление – може би изкуственият демон отвличаше вниманието му и този факт работеше само в моя полза.

Огледах се – Зонара и Арло също се съвземаха от преживяното.

Е, не бях научих почти нищо, но усещах, че зад привидната липса на информация се криеше ключът към оцеляването ми.

Синя птица се прокашля от тютюна, който пушеше и ни обясни, че най-вероятно рокерите, вербувани от Гас, ще дойдат след малко.

Беше между три и четири сутринта – а от моя опит точно тогава духовете атакуваха, обикновено използвайки уязвимостта на спящите, опитвайки се да пият жизнената им енергия – това впрочем се отнасяше и за мъртви души на хора.

- Е, вече сте готови за своето пътуване – някак тъжно заключи Синя птица. – Пътищата ни се разделят и ние може и да не се видим. Но, ако не е проблем, помолете се на Великия дух и за мен!

Думите му малко ни изненадаха, но Синя птица беше направил много за нас и заслужаваше да бъде почетен достойно.

Тогава Синя птица запя:

 

"Ще гледамe сенките на здрача,

от безкрайният ход на луната,

я, хе, йо, хай, йо,

сега ще отида до моята колиба,

и ще гледаме изгряващото слънце.

Е, я, хай, йе, йо[9]."

 

Решихме, че нямахме повече време за губене – Синя птица ни беше научил на най-важното, което трябваше да знаем. Преди да тръгнем обаче, той скришом ми даде един малък амулет с думите:

- Това, което видя, ще те отведе към пътя на истината. Не се съмнявай, че трябва да се пазиш от останалите. Скоро ще прогледнеш и ще …

В този момент Синя птица се строполи на земята – той беше мъртъв – точно в три часа и петнадесет минути сутринта.

Тъжно е, че понякога човек срещаше в живота си добри хора, които съдбата отнема от теб. А същите тези хора спотайваха белези в душата си. И целият смисъл на живота им беше да направят другите щастливи, а дали това щастие не беше измамно? И колко дълго време трябваше човек да го търси преди окончателно да проумее, че това беше крайно субективно възприятие!

Жестовете му сякаш останаха незабелязани за Арло и Зонара – сякаш невидима пелерина се беше спуснала и ни разделяше на невъобразимо голямо разстояние.

След като си приготвихме багажа, излязохме от индианското типи в очакване на нашия ескорт.

 

---

[1] Известна индианска притча, изразяваща вътрешната борба между доброто и злото.

[2] Кайлан – воин на живота.

[3] Камалока – свят на страстите.

[4] Предложените обяснения са според книгата “Човекът и неговите тела” на Ани Безант.

[5] Според някои източници тънкият свят е название на астралния свят.

[6] Колелото на историята е концепция, която се среща при индуизъм, сиксизъм, будизъм, а също и при някои индиански племена.

[7] Има се предвид Ангелите на Ада.

[8] Оджибве е едно от индианските племена в Северна Америка.

[9] Песента е записана през 1941 от учителя Leah K. Hicks. (Забележка – преводът е на автора.)