КАТАСТРОФА ЛИ?

Бум!

И се свърши. Добре, че бях сам.

Най-после имам възможност да ти пиша. Бързам. Скоро ще ни вземат.

Аз те обичам. Нали, глупаво звучи. Да, знам. Глупаво беше да не ти го кажа. Мислех, че го знаеш. И сега го мисля.

Странно е, че сега си мисля само за теб. А имаше толкова много неща в живота ми.

- Събуди се! – казвах на дядо. – Животът започва.

А той храчеше неговото храчене, сумтеше, обаче ставаше, нали му заповядах. Как странно ме обичаше. Дори веднъж не ми го каза. Така е при мъжете.

Черният бъз беше моето превозно средство. Представях си го като пежо или дори като автомобил – тогава тези неща значеха различно за мен. Пежото е по-иначе, автомобил има почти всеки. В бъзака си имах скоростна кутия, шумата беше педал. Когато поизсъхне, бъзака ставаше на пура, стига да го извадиш от кухината. Знаех ги тези неща, открехнат бях, имахме лятно кино и гледахме как се мърда света буржоазно.

В големия град имах един приятел, той караше колело пежо, много готино. Веднъж му срязах гумите, но не помогна. Зашиха му ги някак. Мислиш, че само на нашенските колелета гумите им може да се шият. Грешка.

С друг приятел събирахме кутии на известни марки цигари. Ровехме в кофите за боклук на хотела в центъра. Там идваха хора от извън България. Правехме си роботи с ротманс, пал-мал и от малборо, разбира се. Ставаха хубави роботи. Чужди. Готови да направят нещо извънземно.

После си купувахме списание „Наука и техника“ и преценявахме дали в роботите от цигарени кутии не може да вкараме двигател, та да вървят сами. Може би ще станем гении. Или поне творци.

Колко беше хубаво да се караме! Да спорим!

Дядо ми умря, като се скри от мен.

- Кутрак – така ме наричаше, - иди да вземеш една вафла от сладкарницата. – Това беше знак, че нещо не е наред. Дядо ми нямаше никакви пари. Даваше всичките за нас. Никога не искаше нищо. Ако искаше сладко, ядеше лъжица захар. Как сладко я хрускаше само! Сега пък – вафла.

Даде ми шест стотинки.

Далече беше сладкарницата. Шест километра, шест  стотинки, на шест г години бях.

Донесох тази вафла. Дядо пушеше, както винаги. Беше омърлушен. Може би е искал нещо сладко. Погледна ме. Каза:

- Я чупи!

Отчупих половината. Стара беше тази вафла. Дори не ставаше за ядене. За какво я носих тези километри? Ама нямаше как – това беше най-близката сладкарница. В магазина не продаваха разкош.

Заръфа я, не му хареса. И аз не харесах моята половинка.

- Виж как става – рече. Стана, изправи вафличката и пусна бавно да тече чешмата. Напълня,  напълни се с вода, стана сочна. Каза: - Така вече е вкусна.

И вкусна беше така.

Дадо умря, като се кри от мен. Като целината, която все садяхме отзад, на тъмно, така обичала да расте и да умира, много гадно миришеше, полезна била според баба. Баба обичаше всичко и всички. Затова умря в агония.

За мен полезен беше бъзът, той беше ферари или москвич – кой знае кое е по-добро, важно е да бръмчи силно. По това време светът беше бръмнал. Сега е вече изперкал.

Оня, моят приятел, с който направихме този робот от цигарени кутии, той вече отдавна е в Дания. Не съм го чувал двайсет години. Това е добре. Няма смисъл. След време слухът не долавя спомени. Само съзнанието. „Наука и техника“ отдавна вече не излиза. Каква наука и техника. То „Родна реч“ вече го няма, списанието. Как ще го има и моят приятел?

Защо ли ти пиша това?

Не знам, това сънувам. Вероятно за оправдание.

Ще те кача на бъзака, ще отпраша с моя москвич, ти ще си в него, аз пак ще искам да бъдеш мое единствено момиче. Момичето, с котео правехме секс в гората... Помниш ли? Дойдоха на гости. Имаше повод. Живеехме точно до гората. А дойдоха и майка ти, майка ми, баща ми беше още жив, и той дойде. Купон беше. Малко беше апартаментчето, а ние искахме въздух. Преди няколко месеца беше проплакал първият ни син. Бе весело, толкова хора, близки, познати, всичките вкъщи, всеки беше донесъл свой ореол, беше хубава пролет, навън слънцето плачеше по своя си начин.

А ние излязохме. Детето спеше, толкова рядко се случваше това.

Там, до реката, тя беше на крачки от нас. Аз те целунах, аз те обичах. Нямаше гости в този момент, нямаше син, нямаше нищо. Разкъсах твоята рокля, реката шумеше, не беше реката, главата ми бе. Там дълго се любехме. Толкова беше природно, естествено. И закъсняхме за тортата.

А помниш ли Гърция. Испания? Помниш ли онази вечер, когато избягахме от полицаите?  В крачка ни хванаха. Пак се обичахме, пак бяхме палави. Признавам, много те исках. И сега е така.

А сега пък си спомням морето... Там...

Няма смисъл. И време няма. Искам спомен за майка, нея най я обичам, искам време... Пък и не мога да плача сега. Изобщо не ми отива. Обичам децата – тези хубави, стройни мъже, - не направих много за тях, просто бях некадърен. Подписах тази декларация, сякаш съм знаел, защото си мислех, че така ще докажа. Кой знае. Дано не ме намразите, не бива. Аз вече няма какво да ви дам. А човек, който не може да дава..., не е човек. Може би. Поне на мен така ми се струва. Още има нещо от мен. Нека то да остане. За вас. И за другите. Нали за това сме хора, де си помагаме.

... Двама сме. Донори по декларация. Този до мен е животът ми. Той има шанс. Усещам количката, ножа. Умът ми препуска, но знам, че е тялото мъртво. Затова пиша в съзнанието. Ако остане то, както казват научно.  Малко лош ми е почеркът. Обичам те. Обичам ви всички. Горе главата, момчета!