КИРЕТО

                 От малката къщичка в края на селото излезе нисък, набит мъх. Той взе подпряната на стената брадва и тръгна, но за миг спря. "Да не си забравя лъжата!" - си каза и закрачи по сънената улица. Насреща му изскочи стрина Гана, беше посърнала. Попита я какво я е разтревожило толкова рано.                                        

               - Внучето е болно, не иска да яде. Чудя се какво да правя! Кирето поклати съчувствено глава и отмина, макар че не бързаше да отиде в гората. "Работата не е заек, та да избяга. Ще мина край казана, може някой да ме почерпи."

Там завари пазача на стопанския двор със сина си. Те закус­ваха. До тях, в калайдисаните менци чучурижеше тънка струйка пар­лива течност. Поздрави ги и те тогава го забелязаха.

              -  Ела да опиташ! - покани го бай Тодор. - Слабичка из­лиза, но каквато е.

             -  Аз вече пих, ама за твой хатър, ще я опитам. Снощи отидох в мазето, наточих от бурето със залежало вино, пийнах, хвърлих един горещ душ в банята, пуснах телевизора, пуснах си филм по видеото и легнах на дивана да гледам, а съм заспал - увлече се в лъжите си секачът, защото в единствената стаичка на къщурката му имаше само разкривена маса, стол и дървен нар - нищо друго. - Като се събудих сутринта, извадих от хладилника бутилка с бренди, направих си коктейл с лед, сръбнах си и викам: Хайде, Кире, сега иди да поработиш. Браво! Чудесна ракийка! Е, не е като Метаксата, която пих преди малко, но все пак, бива я! - облиза се той.      

             - Мите, ами ти кога ще ходиш войник? - попита момчето.

             -  Наесен.

             -  Като те гледам, само за граничар си!

             -  А, слабичък съм, не ставам за там.

             - Как да не ставаш? Нали те виждам аз. Като бях там с едно войниче, като тебе беше, хванахме нарушител. Да. Сега ще ти раз­кажа.

              И започна. Лицето му менеше израза си всява секунда. Гласът му ставаше ту тих и тайнствен, ту силен и властен, Митко слушаше захласнат, а бай Тодор скришом се усмихваше. Когато Кирето свърши разказа си, Митко беше като омагьосан от чутото.

              -  Е, аз да тръгвам, че както се разприказвах, ще

мръкне.

               Гърбът му потъва в клоните на върбите, надвиснали над дерето.        Пътечката се гънеше като змия в треволяка, а когато стигна под старите орехови дървета, стъпките му утихнаха в мекия килим на окапалите листа. Селото свършваше. Надолу се ширеше полето. Останал сам, той свали веселата маска на лицето си, веждите му прихлупиха светлите очи, устата се извиха надолу. Обърна се назад. Краката му оставяха дълга диря по осланената поляна. „Каква следа ще оставя аз със своя живот?" - поклати тъжно глава и цървулите му отново засъбаряха сланата.

               Когато стигна до сечището и видя там подранилите секачи, Кирето тръсна глава, прогони натрапчивите мисли от себе си. Усмив­ката пак разцъфтя на лицето му. Тялото му разкъса сребърните нишки на паяжините. Ударите на брадвите прогониха тишината. Щом остана със себе си, Кирето се преобрази. Отново се размисли. Стоманеното острие проблясваше във въздуха и с рязък удар се забиваше в твърдия ствол. Ръцете леко изтръпваха. Толкова време сечеше, но тръпката след всеки силен удар оставаше. Като измаля, седна на прясно отсеченото дърво. Пред очите му се появи хлапак, дребничък и дрипав. Очите му гледаха тъжно, трепереше от студ.

              -  Къде са майка ти, баща ти?

              -  Умряха - отвърна дребното момче.

              -  Други близки нямаш ли?

              -  Нямам.

              -  Къде отиваш?

             - Да търся работа, няма какво да ям - подсмъркна то и се скри между дърветата.

                На неговото място се появи младеж, блед и слаб. Той седна срещу него и попита:

               -  Мога ли да бъда мъж, ако не съм ходил войник?

               -  Не можеш.

              -  Никога няма да бъда истински мъж тогава. Не ме искат в казармата. Имам язва.

              -  Толкова млад?

             -  Като дете гладувах. Пасях чуждите стада - нередовен сън, нередовна храна и останах настрана от хората! - каза тъжно младежът и се загуби в пожълтялата шума.

               Появи се млад мъж с оредяла на челото коса.

               - Не съм от щастливците, на които съдбата

поднася всичко на ръце.

               -  Виждам.

               -  Не искам да ме съжаляват.

               -  Ами направи нещо тогава.

               -   Ще направя! - каза уверено младият човек и се скри.

              Появи се той, същият и седна на отсрещното отсечено дърво. Сякаш се гледаше в огледало.

             - И това, което направи, помогна ли?

             - Донякъде. Себе си ли лъжа, хората ли - не знам, но ще карам така. Хората обичат красотата, дори когато тя е лъжа.

             Другият изчезна. Започна отново да сече. Увлечен в мис­лите си, забиваше с всичка сила острието. „Не можах да се оженя, да създам деца, къща да построя. Коя жена ще ме вземе мене! Откъде-накъде ще иска някоя такъв мъж? Мъжете днес предлагат пари, апартаменти, коли, вили …  А аз нямам нищо, живея кажи-речи в колиба. Единственото ми богатство е лъжата, но макар тя да забавлява хората, никоя не би изкушило това мое богатство."

Ризата залепна на гърба му. Лепнеха по вея изгорели листа, изтърсваше ги и те застилаха земята със златото си.

             – Хей, Кире! Време е за обяд - викнаха му.

             -- Тъй ли? - засмя се веднага Кирето. - Както ми е весело и леко на душата, цялата гора ще съборя.

             -- Блазе ти, че си винаги такъв. Пък аз се чудя какво да правя - заговори го един от секачите.

              -- Че какво ти е пък на тебе?

              -  Скарахме се с жената.

Двамата мъже тръгнаха към дървото, под което стоеше бага­жа. Другите вече ровеха с изцапани ръце в огънатото във вестници ядене.

            – Я да видя жената какво ми е сложила - пошегува се Кирето, докато измъкваше от торбата къшей хляб и глава лук.

Като се нахраниха, мъжете налягаха. Той тръгна из гората. На обед не спеше - смяташе, че нощта е отредена за сън, а денят - за работа. Краката му разровиха шумата. Намери няколко гъби и се заплесна да търси други. Не усети кога свърши почивката. Върна се с два натежали шиша с нанизани гъби.

               Пак засвяткаха брадвите.

              След работа реши да иде на реката да налови риба. Избра един вир и хвърли въдицата. Наоколо цареше мъртва тишина. Само во­дата тихо бълбукаше на един от бързеите. Върбите тъжно навеждаха клони над нея и ронеха златни сълзи. Няколко риби вече бляскаха със сребърни люспи в изгорялата трева до краката на Кирето. Секачът нави кордата и прибра улова. Не му се искаше да замръкне сам в гората.

               Прибра се привечер. Главната улица на селото беше оживена, но когато кривна в страничните, го посрещна тишината. Тук-там светеше по някой прозорец на притихналите къщи. "Светят все долните етажи -помисли си. - Старите хора обичат да са по-близко до земята." Имаше и много пусти. В цялата улица единствено къщата на Гана светеше и горе и долу. "Пълна къща с хора, затова е хубава!" И изведнъж си спомни, че и в най-хубавата къща нещо не е в ред. Върна се и влезе в нея.

            -  Како Ганке, тука ли си? - подвикна секачът.

           Вратата се отвори и светлината на електричеството го заля.

            -- Как е Маринчо, оправи ли се?

            - Лежи. Нищо ве е хапвал от вчера.

            - Искам да го видя. Набрах гъби - може пък от тях

да вкуси.

                   Маринчо лежеше с пламнало от температурата лице. Големите му черни очи изпитателно погледнаха госта.

            - Знаеш ли, че който не яде, няма да оздравее? - попита го секачът.

           Детето не отговори.

          - Виж какво съм ти донесъл. Много са сладки! Сега ще из­пържим.

         -  Не искам! - отвърна Маринчо и обърна глава на

другата страна.

             В кухнята замириса на хубаво. Кирето донесе пълна чиния на момчето.

           - Вземай докато са топли. Тези гъби не са обикновени. Даде ми ги горският цар, защото се смилих и не отсякох днес дървото , в което се крие силата му. С тях каза, че мога да лекувам всякакви болести. Слушай как стана всичко! - и измисли цяла приказка.

            Маринчо се заслуша. Забрави, че не искаше да яде – опита от вълшебните гъби. Докато Кирето разкаже приказката си, в чинията не остана нито парче.   На лицето на момчето грейна усмивка. Стрина Гана гле­даше това чудо и не вярваше на очите си.

           - Да ти сложа нещо да хапнеш, изморен си - суетеше се щастливата стопанка около него,

            - Няма нужда. Хванах риба, ще си изпържа от нея. Не се притеснявай, нали затова сме съседи - да си помагаме!

            Преди да си тръгне, жената набра един голям букет и го тикна в ръцете му. Улицата го обгърна в гъстия си мрак. "Какво да правя с цветята?" - питаше се той. Изведнъж се сети нещо и забърза към кръчмата. Стъпките му отекнаха тъжно в тишината.

           -- Добър вечер - стресна го нечий глас.

           -- О, извинявай дядо Петре! Не те видях в

тъмното.

            -- Къде с тези цветя?

            – Предстои ми важно събитие. Нося ги на

изгората си, ще й правя предложение за женитба.

           -- Хайде, хайде - не ме баламосвай! Миришеш на риба. Къде я хвана?

           -- На "Дългия вир" я лових.

          - Ех, как ти завиждам. Ако можех да ходя, всеки ден щях да съм там! - въздъхна старецът. - Старчески живот, кучешки живот - теглила!

            -- Стига с тези приказки! Ще ми развалиш настроението. Я вземи тази риба да си изпържиш за вечеря! - тикна торбата в ръцете му Кирето.

             – Ами ти, какво ще ядеш?

              – На среща с риба не се ходи. Тя ще ме нагости.

             -- Стига ме занася - сгълча го дядо Петър.

             – Аз съм здрав, ще си наловя друга. Хапни си ти, хапни и не унивай! - рече Кирето и размаха букета за довиждане.

               Самотният старец го изпрати с насълзени очи.

              Секачът спря замислен пред кръчмата. Нe искаше да влиза с цветята вътре. Извика едно от играещите деца на площада, и му рече:

               -  Стоянчо, влез и извикай чичо си Райчо да излезе. Кирето те чака вън по спешна работа му кажи. Чакай, ето ти стотинки. После купи на всички по една вафличка. Хайде!

              Момченцето изтича в кръчмата. След малко от там излезе Райчо. Като видя Кирето с букета, изгледа го учудено.

              -  Случай ме сега! Вземаш тези цветя и право вкъщи. Стига с това пиене! Пена ти ще се зарадва - каза му Кирето, натика цве­тята в ръцете му и влезе в кръчмата.

              Щом се появи, мястото на "неговата" маса се освободи. Посрещнаха го с оживление, струпаха се около него. Toй започна да разказва весели случки, повечето от които измисляше в момента. Компанията нарасна, зашумя, вдигнаха се тостове и наздравици, ехтеше дружен смях.

               Последни напуснаха кръчмата. Раздели се с другите и тръгна сам. Не беше пиян - никога не се напиваше, защото пиеше, докато му се замае леко главата и потисне мъката в душата си. Чудеше се на хора като Райчо - здрави, с жени и деца, защо стоят в кръчмата, ами не си гледат семействата. "Аз ходя, за да не съм сам. Ако имах жена, едва ли бих стъпил там!" Тясната уличка беше тъмна и пуста. Една кукумявка зловещо разкъса тишината с кресливия си глас.

            Взеха заплатите. Кирето каза на работниците:

            -  Утре давам банкет, не носете брадвите.

            Бяха свикнали с приумиците му, помислиха, че се шегува. Но той не се шегуваше. Сутринта джипът докара в гората яденето и пиенето.

              -   Кире, какво си направил? Похарчил си цялата

заплата!

              - Не бива така! - коряха го секачите.

              -- Днес е моят ден, никой няма да работи - ще пируваме. Имам рожден ден. И пари имам - спечелих от тотото! - усмихна се дяволито Кирето.

              Работниците го гледаха мълчаливо и не

помръднаха от изненада.

               - Какво? Не искате? Един ден в годината искам да бъда щастлив, а вие ме упреквате! - и сълзи блеснаха в очите му, които всички бяха виждали само засмени.

                 Не разбраха думите му секачите и прихнаха да се смеят.

                -  Един ден в годината! И как го каза! Истински артист! Дори сълзи блеснаха в очите му. Браво!

                 - Сядайте, ако ме уважавате! - рече сериозно Кирето.

                -Уважаваме те, как да не те уважаваме - оживиха се мъже­те. - Слагайте трапезата! Дайте вино!

               -   Да, един ден в годината! Не ме гледайте, че се смея! Аз съм нещастен човек - самотник - за пръв път се осмели да произ­несе натъжен Кирето.

                 Но всички взеха думите му за шега. Загърмяха бутилките, вдигнаха наздравица, стана шумно и весело.

                - Бай Йордане, надуй кавала! Я изкарай онази, нашата! - викна някой.

               Бай Йордан не чака да го канят, засвири. Песента се понесе волно. Преминаха думите на Кирето край хората, като през пустиня. Маската на лъжата беше моделирала лицето му, то бе заробено и не можеше да разкъса веригите на това робство. Носи ли човек маската дълго, после и с нея и без нея - все едно. Мъка притисна сърцето му, но той тръсна глава, усмихна се и очите му станаха отново такива, каквито бяха свикнали да ги виждат. Отпи на едри глътки от бутилката с бяло вино, то раздвижи кръвта в жилите му и той не се стърпя - провикна се и запя. Гласът му отначало беше дрезгав, трептеше, но после укрепна и се сля с мелодичните звуци на кавала. Мъжете се заслушаха в песента на Кирето, после подеха всички. Неговият глас се открояваше. Той долиташе до усоите и се впускаше да гони лъжата, мира да не й дава. Кирето вярваше, че един ден ще се осво­боди от нея и тогава... кой знае!?