Природната картина беше ясна... Зима беше, мраз беше сковал цялата земя. Дъхът се превръщаше в кристализирана пара - единствената топлина в тази пуста земя. Слънцето залезе твърде рано, твърде рано, колко хора не бе то огряло.
Два коловоза, две пътеки бяха вдълбани в снега, единствен път явно бе намерен и все мраз, и все студ. Мрачно бе небето, ах, къде отидохте, звезди? Няма ви вас и луната, какво ще свети на земята?! Какво!
Две фигури, тъмни и затулени се носеха сред преспите от тъмен сняг. В коловозите крачеше всяка една от тях, бързо, някак нервно и притеснeно. Бутат се двете, без да се погледнат, но защо да се крият, нима две тела без души срещащи двата си погледа ще усетят нещо вътре в тях? Нима сърцето ще започне да тупти, да сгрее двете грешни създания? Нима ще се огледат те? Не! Бездушевни са създанията, както бездушевен е и техният свят, и бутат се те, кой ли ще падне пръв?
Състезание ли беше или борба, не зная, но сякаш беше от първа нужда. Тичаха вече двете фигури, но някак ...