Природната картина беше ясна... Зима беше, мраз беше сковал цялата земя. Дъхът се превръщаше в кристализирана пара - единствената топлина в тази пуста земя. Слънцето залезе твърде рано, твърде рано, колко хора не бе то огряло.
  Два коловоза, две пътеки бяха вдълбани в снега, единствен път явно бе намерен и все мраз, и все студ. Мрачно бе небето, ах, къде отидохте, звезди? Няма ви вас и луната, какво ще свети на земята?! Какво!
  Две фигури, тъмни и затулени се носеха сред преспите от тъмен сняг. В коловозите крачеше всяка една от тях, бързо, някак нервно и притеснeно. Бутат се двете, без да се погледнат, но защо да се крият, нима две тела без души срещащи двата си погледа ще усетят нещо вътре в тях? Нима сърцето ще започне да тупти, да сгрее двете грешни създания? Нима ще се огледат те? Не! Бездушевни са създанията, както бездушевен е и техният свят, и бутат се те, кой ли ще падне пръв?
  Състезание ли беше или борба, не зная, но сякаш беше от първа нужда. Тичаха вече двете фигури, но някак си в тръс, пазят силите си за последната права. Дали накрая на коловозите имаше огън или въплъщение Божие, да им помогне да намерят света топъл и светъл? Но тичаха те, без да извръщат поглед, без да спират или един на друг да помогнат.
  Препятствия: лед, преспи и студ, пречат им, но може ли това да спре една сянка черна и безплътна, загърната в качулка. Та бездушевен значи и безплътен или поне отвръщане от плътската чистота. Не! Не ще ги спре! Явно спасението им е напред. Но вместо заедно да тичат, един до друг, бутат се и ръмжат, мразят се един друг. Кой ще стигне, и те не знаят, но ще се борят до смърт.
  Изведнъж промени се техния бяг, от тръс стана скоростен спринт. Тичат те, в двата коловоза, усеща се във въздухът тяхната неволя. Пращи пространството, сякаш електрическо поле, нараства напрежението, нараства и силата. Сблъсъкът бе неизбежен, но ето спряха се двата силуета. Поглед бърз, пълен с преценка и копнеж, посочи целта им изначална. Планина не беше, по - скоро хълм, от мръсен сняг и киша, много киша. Завтекоха се двете фигури заедно напред, не забравяйки своя пъклен план. Стигайки до хълма, нахвърлиха се те един върху друг, чу се страшен звук, покварен и ужасен. Удар след удар, сгромолясаха се на снега. Завъртяха се на една посока, ту едната отгоре и другата отдолу, ту наопаки се обърнаха. Ревяха те като зверове от кошмар, а не бяха ли те кошмар сами по себе си?
  Остана единият силует, сянката почти прозрачна, върху другия, задържа се, Победител! Гърлен звук се чу, хриптене и бясно ритане. Но не ще Победителят пусне своята жертва, все пак цар ще бъде, цар на киша! Спря борбата, тишина настана: причудлива, изнервяща и потайна. Стана Победителят с гордост засия, възгордя се и пак претърча. Забрави врага си, няма време, ще дойдат другите, за него бреме. Новата си придобивка той ще пази и с нея ще пороби, разнася зарази. Хвърли се в своята киша, а вътре едвам се диша, смрад, мръсотия и кал, това ще бъде земният му дял. Миг на радост, миг на веселие, но време е кишата да прикрие. Време е сянката му тъмна да покрие, кишата със своите тъмни, безплътни цветове.

Тъжна е борбата, тъжна е нали?
Кишата е най - важна, кишата нали?
А виждате ли смисъл в нея заблудений народ?
Ако ли не, виж собствения си живот!