- Батее! Бате! - пищеше тя отвътре. Хвърли брадвата и се втурна в къщата.
- Мишка! - сочеше неопределено ъглите, застанала гола-голеничка,
с цялата си предизвикателна хубост, в коритото, по средата на стаята. Напращяло от щения,тялото ù, настръхнало и греховно примамливо, незакрито от нищо, изложено, като на показ, а пяната по него за съблазън, викаше: "Вземи ме"
- Море, мишки тук няма, а ти се намятай с нещо, щом ме викаш!
Когато старата се помина, година след баща му, преди да склопи очи му заръча:
- И да опазиш брат си!
Даде клетва, та си замина спокойно майка му, събраха се на оня свят. И оттук насетне, първата му грижа бе Стефан. И го гледаше като за баща и майка. Растеше малкият, като цвете отгледан, училище завърши, казарма. Реши да се задоми, момиче си доведе отдалеч, някакво селце оттатък планината. И сватбица им спретна, над сто души дойдоха, като циганите три денонощия гърмя музиката. Като утихна гълчавата, колко живяха, месец ли, два ли, дойде при него една вечер, приседна:
- Бачо - рече - за Германия мисля да тръгвам, на гурбет.
- Че къв гурбет, ти що можеш да работиш? - поскара му се. - Шофьор си, а там шофьори бол. Седи си на дупето, тя нема да е все така тука, все ще се оправи, ей на, нови избори идат.
Така му говореше, а в себе си дълбоко знаеше, че Стефан е прав. Че от избори до избори само с обещания живееха и животът им вече бетер скотски ставаше. Добитъка изклаха, нивите запустяха, безработица, младежта се разхайти, нямаше нищо свято вече, затворите зееха празни, а престъпността по улиците беше като в американски екшън.
- Няма да съм сам - придумваше го малкият. - С едни аверчета ще сме, бригада правим, за година време с пари ще си дойда, къщата ще стегнем, на Елена армагани ще донеса. Ще ида, бачо!
Замълча Траян, по-тъмен от нощта стана, знаеше ги тия неговите аверчета. Все пройдохи, ама по-свестни нямаше, то млади не останаха, камо ли приятели...
- В Германия няма да прокопсате, хората там работа искат, а не приказки.
Наежи се тогава малкият, стисна юмруци, тропна по масата:
- Не съм вече дете! Няма цял живот тебе да слушам!
Излезе си. Буца застана в гърлото му, горчилка, дето не се преглъща. Хем се радваше, че самостоятелен взе да става вече, хем се боеше за него. Като че ли майчината клетва го бе направила по-мекушав, не биваше да му пречи.
На другата сутрин, все едно не се бяха разправяли, прегърнаха се на двора. Той с малък сак, микробусът нетърпеливо изсвири от улицата.
- Прощавай, бачо, за снощи, ама няма как. И да пазиш Елена. Айде, със здраве.
Изръмжа сърдито двигателят и отпрашиха.
Разлаяха се кучета, зазоряваше се. Новият ден идеше с нови тревоги.

И се започна чакането. Корав мъж беше, кремък, макар с ногата да бе пострадал в мината. Понакуцваше, лицето му, белязано от взрива, отдалеч звяр изглеждаше, но душата му човешка. Идеше зима, тръгна по гората за дърва, заваляха дъждове, къщата препокри, ходеше на работа кога го повикат, че съкращения, инак с монтьорство си изкарваше хляба. В двора бе приспособил навес с канал, идеха хората да им оправи колите, златни ръце имаше, не само мускулести.

Така минаваха дните. Дойде писмо, на втория месец,  до него адресирано, а вътре, между две снимки, залепени двеста Евро. Добре бил, работел във фабрика за велпапе, за Елена питаше, поздрави пращаше. На снимките наперен изглеждаше, сниман пред някаква голяма кола.
"И да я пазиш, бачо!" заръчваше накрая.
Качи се, почука на стаята ù, даде ù парите, от Стефко са, рече ù.
- Само толкоз ли? - начумери се тя - Ако е за двеста, да си беше дома седял!
Тръшна му вратата, вечерта не слезе да хапнат, сърдита и на Бога беше. Долу-горе, от тогава се започна. Сутрин го издебваше кога е легнал под някоя кола, измъкваше се, без да я усети, зачезваше. Връщаше се късно следобед, раздърпана и омърлявена, често пияна. Минаваше покрай него, като покрай уличен стълб, тръшваше се на кревата и заспиваше безпаметно. До утрето. Зачестиха излизанията ù, веднъж два дни я нямаше. Не изтрая, застана на пътя ù.
- Слушай, булка! Тия работи така не стават. Аз какъв съм тука, че ме подминаваш, като празен сандък! - поскара ù се.
- Ми, а де! И аз това се питам, ти  на к`ъв ми се правиш! - отмина го с ехиден смях и се пльосна да спи.
В началото мислеше да пише на брат си, после реши да не го тревожи, а да оправи нещата, както той си знае. И я задебна. Уж залисан в работа, а окото му все към стаята ù гледа. На няколко пъти я спира. Най-категорично. Заплаши го, че ще се оплаче на брат му, рече ù:
- Ми, а пиши му, да те видим. И аз ще му пиша. Пък той да решава!
Еле, кротна се, позавъртя се из къщата, от нямане какво да прави, поразтреби, поизпра, та светнаха и пердета, и прозорци. Омазнените му дрехи на ръка изтърка, че приличаха на дрипи. И манджи се опитваше да готви, ядеше да не я обиди, че никаква я нямаше там. Някакъв мир се възцари, но той знаеше, че измамен бе, временен и пред буря.
Полека-лека изминаваше зимата, писмата по-рядко идваха, последният път им писа, че се местят в друг град, закрили им фабриката. Тропна възмутено тя, пари защо не е пратил! Спокойно, ще се оправим, веднъж да се запролети, да запеят птичките, да излезе зеленото.
- Ще се оправим, ама друг път! - яростно трясна врата на стаята си.
Дългата зима бе изпразнила и без друго отънелия джоб на съселяните му, никой не мислеше за ремонт по колата. От мината сегиз-тогиз се обаждаха, та ходеше. Все някой лев изкарваше, не гладуваха. Веднъж се наложи да вземе две смени, една след друга. Когато се върна, завари я в кревата със селския електротехник, голи и пияни. Него го затвори в празната кочина, да отрезнява, а нея наметна с одеяло, излезе на пруста и зачака да се събуди. Когато се размърда, влезе и ù рече:
- Ако още един път посмееш да мърсуваш под покрива ми, жива ще те одера и така ще те отнеса на майка ти!
Кротна се пак, шеташе из къщи, но усещаше той, че главицата ù мъти нещо. И го измъти. Един ден рече, че на интервю в града отива, за работа.  Два дни не си дойде. Върна се пияна, падна и заспа. Съседи му казаха, че пяла в автобуса и за пари искала да се съблича. На следващото утро ù каза да си взема багажа. Голям рев му удари, обещава, моли се. Не ме прави за срам, бате, пред хората!
- За последен път! - закани ù се,  но не ù вярваше. Ако човек от себе си няма срам за делата си, какво значение има що казват хората?
Не след дълго смени тактиката. Залюбезничи, заумилква се, като котарана се отъркваше о него, уж случайно. Запролетило се бе, по склоновете на баирите над село се стичаха кални потоци, прииждаше реката; кални и стихийни бяха и страстите на Елена, мъчеше се да го съблазни. Бесове бяха нахлули в красивата ù главица, не траеше без мъж, личеше ù, чак се  разтреперваше като го види, хептен гола се разхождаше из къщи. Мъчеше се да застане между братята, не го правеше от сляпа любов, а с помисли.
Вечер, като лягаше, Траян взе да заключва вратата си. Не отговаряше на почукванията ù, хъркаше колко глас има и си запушваше ушите да не чува превзетите ù стенания.
Както днес. Успя да го върже. Мишка имало в стаята ù. Мишка, ама друг път! Безсрамница. Молеше се още за малко търпение на Бог, да си дойде веднъж Стефан, да решава, макар, него ако пита, работа в техния дом нямаше.
И тогава дойде писмото! Извика го кметът,  запелтечи, на немски е, мрънкаше и гледаше пода. Усети, че става нещо, грабна плика и на рейса. На Елена каза, че спешно до града отива. Намери преводач. Беше изпратено от Общината в град Нюрнберг. Сухо и делово, акуратният чиновник бе написал, че на дата еди-коя-си, при престрелка между улични банди е загинало лицето Стефан... Умоляват се роднините, да дойдат за разпознаване...
Повече не чу. От този момент нататък  настъпи тишина в главата му. Страшна. Тежка. Не чуваше нито песните на птиците, не виждаше зеленината, на която толкова се радваше, нито къде стъпва, къде отива; блъскаше се в хората, залиташе. И само една огромна тежест беше застанала в гърдите му и не му даваше да си поеме въздух. Една буца с горчив привкус бе затиснала гърлото му, а пред очите си виждаше майчиния лик, устните ù шептяха, но не чуваше, разчиташе ги: "Опази брат си! "
Тежеше му майчината клетва, не бе я спазил. Мъртъв се чувстваше, макар жив да беше. Сол да му бяха сипали вместо захар, нямаше да разбере.
Кога и как се прибра, не помнеше. Снаха му бързо изприпка с фалшивата си усмивка, да го посрещне на пруста, докато техникът скачаше през прозореца. Само дето не знаеше, че отдолу бе заложен вълчи капан. Писъкът му разцепи смълчаното село, писна и кучката в Елена, извади нокти, оголи зъби и скочи насреща му, но празен беше той, болка вече у него нямаше. Хвана я за косите и както си беше гола, я повлече през калния двор. Тя пищеше омазана в тиня, унизена, техникът ревеше в железните зъби на капана, кървеше до смърт.
Не ги чуваше. Захвърли я насред улицата, в локвата, където ù бе мястото, извади огромен катинар и мечкарска верига, заключи къщата и занесе ключовете в общината. Никому и думица не продума, сълза не пророни.
Застана на спирката за града.
Ясно осъзнаваше, че тук вече няма какво и за кого да пази.
Но имаше още за какво да живее.
Гледан отстрани, зъл изглеждаше, настръхнал и решителен, а белязаното му лице още по-страшно бе станало.
 

*  *  *