Видя през прозореца как жената ровеше - съсредоточено, внимателно, разборно. Бе направила няколко купчини. Повторно разгледа находките, получилите одобрение сложи в мърляво подобие на детска количка, останалите върна в кофата. Направи го с жест на уважение към следващия търсач на препитание.
Широко отворих гардеробите, отвътре се изсипа текстилна камара за поне половин живот. Взех по-дебелите дрехи, сезонът беше зимен и прескачах стълбите през две от страх да не я изпусна. Долу си беше. Седеше на парче вестник и закусваше хляб с цвят на мухъл.
"Извинете, имам ненужни дрехи, не искам да ги хвърлям в контейнера да се изцапат, вижте ги, мисля, че ще ви станат." - Странно червене плъзна по лицето ми, лъжех нескопосано от желание да не я обидя.
Жената ме погледна, имаше прекрасни очи, които се напълниха след думите ми.
"Момиче, благодаря ти, няма нужда, имам си всичко" - наведе се да погали сплъстената топка, която чакаше дял от зеления хляб.
"Не съм толкова зле, нищо, че преглеждам кофите, ...