Напиши ми книга. Кривото зъбче настояваше.
Къде? Тъпо го казах, както мога да говоря и да се усещам, когато съм влюбен.
Където ти е удобно. Просто го направи. Има ли значение мястото?
Разбира се, че има значение. Предпочитах дупето. Там се пише най-добре.
Започнах. Този пръст беше неудобен. Кучето ми, любимото ми, го ухапа така убедително нежно, че прекърши нещо в него. И така си остана. Крив пръст.
Като живота. Малко увиснал. Прилича на поялник. Дявол да го вземе. Върши работа донякъде.
Рисувах върху клавишите на нейното съвършенство. Дълго време го правех. Тя искаше книга. А аз имах и други пръсти. И не само тях. Върху нея всяка мисъл беше клавиш, честно. Уф, мамка му. А аз не умея за свиря. Предпочитах да спя с нея. И да я чукам така хармонично, както бих го правил, ако можех да свиря на пиано.
Бих я докосвал само с мисли, само с пръсти и с нежността на дланите си, но нито едно от тях не беше така честно и убедително, както това между краката ми.
Така мина животът. Ухапаният пръст с ...