В. беше дете на улицата. Един истински Хъкълбери Фин. С баща пияница и майка, която беше избягала с друг мъж. В. нямаше живот - имаше оцеляване. И някъде там, между живота и оцеляването, беше неговото трудно хъкълберифинско детство. Детство, изживяно по улиците - по уличните футболни мачове...
На терена В. беше боец - играеше със сърце и душа, по-точно- той не играеше, а гореше. Докато ние, неговите съотборници, кой от кой по-голямо мамино синче, играехме вяло, без да печелим и губим нищо. Та ние си имахме всичко! Но В. си нямаше нищо - имаше само футболната игра. Имаше само един-единствен, неистов шанс - там, на улицата, във футболен двубой да победи Живота. Но как можеше да го направи, като имаше за съотборници такива лигльовци като нас?! Няма да забравя как играехме срещу отбора на една от съседните махали - бяха все яки дангалаци, от които ние всички се страхувахме. Само не и В. Но неговите кураж и усилия не бяха достатъчни - затова падахме с отчайващото 10 на НУЛА! Един от съперниците дори подхвърли отегчено: "Има ли смисъл да играеме повече!?" Ние мълчахме равнодушно, готови да се откажем. Но В. изрева с цял глас точно срещу лицето му: "Ще играеме докрай!" И взе топката...
... Този дрибъл беше нечовешки, беше неистов. В. тръгна сам срещу всички. Минаваше през трупове. Гладен, мръсен, зъл, жесток, жив, красив... Той тичаше така, сякаш нищо не можеше да го спре. Накрая стигна до вратата и преди да шутира, изрева като варварин: "А-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а!!!!!" Вратарят избяга, а В. съвсем лекичко вкара топката в опразнената врата. 10 на 1! В. се обърна и ни погледна - очите му блестяха - може би от гняв, а може би и от нещо друго. Засрамени от случилото се, ние се вдигнахме на отчаян щурм. Не можахме да вкараме повече голове, защото това не беше като на филм с щастлив край - това беше животът. Загубихме, но играхме докрай. И запазихме най-ценният резултат в живота ни - 10 на 1. Резултатът на нашето човешко достойнство...