Бялото ѝ почти прозрачно наметало пронизваше нежно гъстия мрак. Коприненият нощен вятър не спираше да се увива около дългите черни коси, които покорно следваха петите ѝ. Бледата кожа отразяваше ярката лунна светлина. 
   ‎Самодивите се бяха събрали около един грамаден, побит в земята камък. Всеки седми ден от месеца те се събираха, за да разкажат едни на други за преживяванията си. Всяка се хвалеше колко човешки души е покорила. Обясняваха си една на друга как са примамвали момъците по глухите горски пътеки. 
   И всяка смяташе себе си за най-красивата и най-мъдрата измежду дружките си. Но всички имаха почит към нея.. Тяхната водителка. Тя бродеше по тези земи още откакто билата си търкаляше ехота на елинския език. Чернокосата бледолика бродница познаваше всяко дърво, всяка билка, всеки плевел, всяка жива твар. Знаеше възрастта и историята на всяко от тях. 
   - Но как е могла да допусне подобно нещо! - с разтреперан глас питаше една от самодивите. Тя бе изплела омайна плитка от пепеляворусите си коси. Бе я накичила с цветя и я бе увила така, че да напомня корона.
   - ‎Нима е загубила силите си?.. - промълви колебливо друга.
   - ‎Но това възможно ли е?.. - потрепна трета по-малка и неопитна тяхна приятелка.
   - Тихо, тихо..
   - ‎Повелителката идва!.. 
   Медените гласове на девойките се снишиха и преминаха в шепот, който скоро се потопи безвъзвратно в тъмнината. 
   Смолисточерната коса следваше белите боси пети по зеленината. Като змия тя приближаваше големия сив къс скала. 
   Повелителката застана в целия си сияен образ пред останалите самодиви. Започна да разхожда поглед по измъчваните им и угрижени лица, и въздъхна. 
   ‎- Знам, че сте уплашени.. - поде тя - Но страхът не ще ни помогне! 
   ‎Лек полъх докосна белият ѝ цветен венец. Булото ѝ се развълнува вредно със дългата смолисточерна коприна.
   ‎- Страхът е човешко чувство! А все по-често започнахме да го изпитваме.. - чернокосата склони поглед към зелената покривка под краката си. - И точно тази наша слабост ни доведе дотук! - завърши с тежък тон девойката. 
   ‎- Но, ако не възразявате, аз искам да узная къде е виновницата! - надигна глас една тъмнокоса девойка със златисти на цвят очи. 
   ‎- Да, тя трябва да бъде наказана! 
   ‎- Как можа да ни обрече на такава гибел! - плачевен тон пребори останалите.
   ‎Чернокосата красавица се намръщи. Шумните оплаквания заглушаваха мисълта ѝ. Черните ѝ очи, откраднали цвета си от нощта, присветваха напрегнато. 
   ‎- Тихо, сестри, тихо! Вие продължавате да не се вслушвате в думите ми! И ето какво ни сполетя! 
   ‎Гласове замлъкнаха и всички впериха плахи погледи в Повелителката.
   ‎- Веля е виновна, това никой не може да оспори! Но преди да я накажем, ние трябва да говорим с нея! Трябва да узнаем как точно е била издадена тайната ни! И най-вече защо... Защо човеците придобиха толкова власт над нас?.. 
   ‎Очите на самодивите не потрепваха, телата им настръхнаха, лицата им застинаха като каменния къс, около който се бяха наредили. 
   ‎- Какво ще ни каже тази предателка? Тя ще ни измами в името на това да запази жалкия си живот! - отсъди с груб глас една от самодивите. Нейната гъста плитка се спускаше тежко по гърба й и се полюшваше властно при всяко движение на девойката.
   ‎Няколко нейни дружки изразиха гласно съгласие, пропито с негодувание. 
   ‎- Сега за нас лъжата е не по-малко ценна от истината. Трябва да разберем по-скоро какво се е случило и можем ли да предотвратим залеза на нашата пазителка - Повелителката присви тъмните си очи и ги вдигна към изящната сребърна монета, която   наблюдаваше кротко от небосвода клетата грешна земя.  - Луната. - с някак бавен шепот въздъхна Чернокосата. 
   ‎- Ако не възразявате, Повелителко - започна с тежкия си, но обсебващ глас девойката с дългата черна плитка - искам аз да разпитам Веля! Вие подхождате към предателите прекалено.. - настъпи миг колебание в търсене на подходящата дума -  снизходително. 
   ‎- Подхождам така, както преценя за най-правилно! Бродя по тези места много преди Луната дори да си помисли за твоето съществуване! - прониза я Повелителката с ледено строг глас - И, колкото и чудно да ви се вижда, научила съм все нещо за света ни! 
   ‎Смолистите коси се развълнуваха. Бялото наметало се поддаде на настойчивия покрив на вятъра. Всичко потъна в прозрачно  мълчание. То раздираше болезнено пространството между чудните нежни създания. 
   ‎Повелителката сграбчи грубо белия нежен плат, който я покриваше и придържайки го, за да не пречи на леките ѝ, но уверени стъпки, обърна гръб на подвластничките си. Скоро гъстият летен мрак я погълна. 

** 

   Кестенявите кичури обрамчваха изпитото ѝ лице. Стара извехтяла черга покриваше раменете ѝ. Само голата кожа по врата ѝ заслепяваше мрака с бледостта си. Бялото було се спускаше по косата ѝ като ненужна дрипа. 
   ‎- Ще кажеш ли нещо или само ще слушаш? - Гласът на Повелителката прелетя до съкрушената девойка, която в този момент седеше свита на един дънер. 
   ‎Чернокосата самодива пристъпи напред. 
   ‎- Искам да знам как се случи! - всяка следваща дума бе по-ледена от предишната. 
   ‎Кестенявите кичури не помръдваха. 
   ‎- Веля! Веля! Говори! 
   ‎Този път косите на мрачното момиче потрепнаха. Душата й плачеше безгласно. 
   ‎- Защо мълчиш! Не помагаш на никого по този начин! - Повелителката се опитваше да владее гласа си, но се справяше изключително трудно. - Не те интересува, че краят ти е дошъл, разбирам. Пределно ясно те разбирам, защото ти не заслужаваш да си сред нас! 
   ‎Повелителката затаи дъх. Погледна към рояка светулки наблизо. Те покорно примигваха и стояха като замръзнали на едно място, сякаш вслушани в гласа на чернокосата красавица.
  - ‎Никоя от посестримите ти не иска да те погледне. И аз ги разбирам. Заради теб всички ще погинем! Утре е седмата луна. Но каква безценна нощ ще бъде само! Безлунна! - гласът на Повелителката от трудно здържан гняв се превърна в писък. 
   ‎Веля ридаеше безмълвно. Бледната ѝ осанка трепереше в тъмнината. Гнева на Повелителката я пронизваше свирепо и потъваше в сърцето ѝ с облика на мъка.
   ‎Чернокосата девойка се спря до посестримата си. Пое дълбоко дъх и докосна нежно почти неосезаемо бялото було, което покриваше дългите кестеняви коси. Веля се сепна и се отдръпна рязко. Беше късно. Тя знаеше.
   ‎- Кажи ми какво се случи. Просто ми кажи истината. - с тежка болки в гласа заповяда Повелителката.
   ‎Веля придърпа булото към лицето си. Сякаш прикривайки него, щеше да прикрие срама. 
   ‎- Той.. не беше като другите! 
   ‎Настъпи мълчание.
   ‎- Как така? Какво искаш да кажеш?
   ‎- Беше различен. - тонът, с който завърши Веля говореше, че няма нищо повече за казване. 
   ‎- Какво значи различен за теб, Веля? Обясни ми, хайде, слушам те! Все пак имаме цялото време на света заради теб!
   Придържайки белите си одежди, Повелителката отстъпи няколко крачки назад и бавно започна да обикаля дънера, на който седеше обвиняемата. 
   ‎- Приличаше на овчар, но не беше! - проплака Веля. - Не беше! Не можех да знам! Съжалявам! Съжалявам безкрайно много!
   ‎Стоновете на плача така и не се издадоха. Не бяха останали сили, които да им дадат воля. 
   ‎- Как така е изглеждал като овчар, а не е бил? Какъв беше тогава? - смутено и недоверчиво попита Повелителката. 
   ‎- Не зная. Знам само че не вярваше. 
   ‎- Не вярваше на думите ти? 
   ‎- Не, не вярваше в мен. Не вярваше в нас. 
   ‎Този път тишината бе по-тежка и лепкава от всякога. Повелителката се спря и с наведен към земята поглед, застина умислена. 
   ‎Ако бе истина казаното от Веля, то значи нищо не би могло да ги спаси. Нея и посестримите им. Защото не Луната, не булото, не призрачните билки, а тъкмо вярата на хората ги бе държала съществуващи тъй дълго. 
   ‎- Искаш да кажеш, че те е помислил за земна жена и думите ти не са го омаяли? 
   ‎- Думите ми изобщо не стигаха до него, защото... бях няма. - Девойката се озърна в мрака, сякаш го умоляваше за помощ. Но и сега бе няма. Безгласна. Сама. 
   ‎- Веля, с какво точно този човек бе по-различен от другите? Опитай се да ми обясниш какво се случи, защото.. - чернокосата красавица остави последните думи в себе си, защото самата тя неизмеримо се боеше от тях. 
   ‎- Видях го отдалеко. Носеше ярка бяла риза. Стоеше до едно дърво и около него пасеше стадото му. Когато се приближих, той се обърна към мен и се ми се усмихваше. Каза, че съм много красива и че одеждите ми му се струват странни. Баба му пазела подобни в жълтото ковчеже под леглото, но всичко изгоряло при.. как го нарече.. въстанието. Мисля, че това бяха думите му. - Веля погледна виновно към Повелителката, която, докато слушаше пресипналия ѝ глас, бе забравила погледа си някъде назад към рояка светулки. 
   ‎- Не спирай. - нареди Чернокосата, като погледът ѝ не пожела да се върне от нищото. 
   ‎- Попита дали може да задържи булото. Баба му държала в ковчежето същото. Искал да го задържи за спомен, защото всички други спомени потънали в огъня. И го взе. - гласът на младата девойка затрепери - Грабна го и в замяна ми даде един пръстен. Аз се уплаших, съжалявам.. Бях безсилна.
   ‎И само след миг образите ѝ бяха прорязани от солените вади. 
   ‎- Не плачи, недей, Веля! Ти не си знаела. И никоя от нас не би могла! Защото ние сме като тях! Колкото и да се самозалъгваме, ние сме като тях, като човеците, защото те ни създадоха! И на тях е отсъдено да ни погубят. 
   ‎Повелителката се пренесе до посестримата си леко, сякаш само черната ѝ лъскава коса пълзеше по земята като ранена змия. 
   ‎- Ние сме техни въжделения и бледи подобия. Така, както те съзират първо и често само външността, така и ние се подвеждаме от това, което докоснат очите ни и което е недосегаемо за духа ни. 
   ‎- Но защо? Нима всичко ще свърши? Всички ще изчезнем просто така? Ще затворя очи и вече няма да ме има неусетно, както се появих? 
   ‎- Веля.. Ти се появи в много смутено време, когато хората бяха отчаяни и вярваха, че съществува нещо по-красиво и възвишено от грозния свят, който те сами създадоха за себе си и който завещават на клетките си деца. Но времето вече е различно. Пожарите, които светят по селата долу са знак, че този ужасен свят си отива. Те строят нов, в който ние нямаме място. 
   ‎Чернокосата прегърна Веля. Искаше й се я утеши, но самата тя едва сдържаше мъката си. Беше време да си отидат. Защото те не бяха приказни, те бяха приказката..
   ‎- Направи ми ново було, моля те! 
   ‎- Не, мила моя. - Гласът на Чернокосата девойка галеше грубо сърцето на Веля, която погледна смутено към Повелителката си. - Няма да получиш ново було, защото то ще те осъди на смърт. Пускам те! 
   Дъхът на Веля замръзна. Сякаш в просъница я пробождаха с нож. 
   ‎- Свободна си! Намери онзи момък! Споменът ще те води! Сега си земна жена и ще живееш с редом с хората. Ще остарееш като тях. Косите ти ще побелеят като булуто ти и вече няма да си така пъргава, както когато заедно танцувахме около Сребърното езеро. Ще изпитваш много тъга и ще срещнеш много болка и в един миг ще забравиш каква си била и като хората ще започнеш да се боиш от твоята родина - гората. Вече няма да чуваш гласа на Луната, а в невежеството си ще се страхуваш от нея.  Бягай, Веля, по-бързо! Другите не трябва да разбират! Бягай и се спаси от приказката, защото всяка приказка има край, а това е най-скръбното за една безсмъртна душа!

   **

   Долу сред хълмовете се чуваха човешките викове. Сякаш не хора, а демони се разхождаха по черната слаба земя. Никой не вдигаше поглед към безлунния небосвод, защото гледаше в нозете си да не се спъне сред навалицата. 
   ‎Небето бе неправедно черно. Върволицата от гласове се нижеше по една тясна горска пътека и като накъсани мъниста на шарена огърлица хората се разминаваха, спираха, обръщаха се, викаха и никой не забеляза как към тази безкрайна редица грехове се присъедини тихо една красива бледа девойка, наметнала на гърба си износена черга. Дългите й кестеняви коси сега бяха сплетени в проста плитка. Нозете ѝ бяха ранени от дългия път по планинските пътеки. А погледът - бездушно и уплашено човешки следваха тъмнината.
   ‎Луната бе изчезнала нейде дълбоко в безбрежното си индигово ложе.