КОГАТО ПОЛУДЯВАШ

"Когато си помислиш да скочиш през

прозореца и не се изплашиш...

значи наистина си полудял"

Една леко шантава зъболекарка.

Мисли:

Оф, да се завия малко повече, така ми е студено... Как само се е усмърдяло това одеяло, направо ми се гади. Ега ти възглавницата!

Писна ми от тия гласове, стъпки в коридора. И тоя асансьор... Ама защо асансьора преди малко спря на седмия етаж, при положение, че натиснах осмия бутон? Странно.

Пауза (вътрешно безмълвие, студено безсмислено безмълвие).

Мисли:

Луната отново е кръгла до болка, как само наднича отвисоко през прозореца и ме гледа... Не й ли е студено? Боже, това как ми хрумна?...

... не, едва ли й е студено. Глей само как се е сгушила в периферията на тоя облак, кара периферията от тази страна да свети, от другите страни периферията на облака е почти тъмна, само контурите проблясват мътно и... ууу!, зловещо!

... да бе, така е.

... леле... пак почнах... Ше се побъркам... Направо...

Ега ти, как само стана така днеска... То винаги така става, винаги ми се случват само такива работи. На мене, че на кой друг. Егати! Да, тоя ден беше наистина отвратителен. И вчера. Не, вчера май не ми беше много гадно, гадно ми беше ама после ми стана некво яко като оная сляпа баба ме помоли да я преведа до другия тротоар. Помогнах й, преведох я и тя ми благодари.

Пауза (радостна безсмислена пауза, запълнена с гласът на бабата: "благодаря ти, да си жив и здрав!").

Мисли:

Пак капе... Трябва да повикам да оправят банята.

... ама преди един ден ми беше много гадно. А в понеделник?

Що си задаваш тия въпроси... ех... Май пак почваш да се побъркваш момче, с...

... виквай...

М-дааа... Ега ти!

Сега май й е студено - Луната е разбутала облака на страни, сега той е далеч и на нея й е студено. И на мене ми е студено, това одеяло смърди ужасно и е много леко, трябва да си сложа юргана. Ама ме мързи да стана от леглото.

Оф, ще се побъркам... Що на мене бе, що баш на мене... Що аз, що бе, мама му стара... Ще се побъркам! Как искам да не се бях раждал. Какво ли щеше да е?

Пауза (чиста празна пауза):

Празно! Щеше просто да е празно! Без Мен. Боли ме от мен... Гогава, ако Ме нямаше, от Мен кой щеше да Го боли?

ТИ СИ НЕНОРМАЛЕН! КАК ТИ ХРУМВАТ ТАКИВА РАБОТИ?

... ох, боли ме от мисли. И от мен ме боли. И от Вас. Боли ме от Вас, не. Да, от Вас ме боли. Глупости, боли ме само от мене.

Тъпо ми е... Ега ти. Зле, мама му скапана... Зле.

Надигам леко гърбът си от леглото, поглеждам през прозореца към най-крайния прозорец на седмия. Свети, пердетата са махнати. Кви са тия, бе? Тоя стои на прозореца. А оня е луд, стои по средата на стаята и не мърда. Пафкан е до козирката, не, не му завиждам. Вчера се напафках, ама пак ми беше тъпо. Тъпо, тъпо, тъпо, тъпо, тъпо, тъпо, тъпо! Туп - туп - туп, тъка, тъка, тъка! Тъка, тъка, тъка - туп, туп, туп! Ха, аз съм много ненормален, май преди не бех чак така, а?

...аха.

... знам ли?

Гласът ми е празен, а какво означава това?

Аааа, тоя най-после се размърда! Може да го е хванала Параноята. Ама оня си стои на прозореца.

Някой влезе... Не, това е Оня. Същия. Ех, как ми е тъпо... Дали да не изляза и да отида при тях? Не ги познавам ама ми пука? А? Ега ти! Не ми пука, тъпо е човек да се ограничава, да не прави никакви лудости изпълващи го с еуфория. Не било редно! Да бе, да! Писна ми от тия глупости. Утре ще се изсера на някое обществено място. Заедно с кучетата. И котките. И врабчетата.

... ама дори да отида при тях, пак ще ми е тъпо. Всички са ми тъпи, тъпи, еднакви, сиви, цветни, безцветни, красиви, грозни, щастливи, но еднакви! Всички са еднакви, отлети в калъпа на причинно-следствените връзки, оформящи начина на поведение и начина по който живеят и мислят и чувстват. И те са нещастни, но поне са си еднакви. Искам ли и аз да съм еднакъв? Не. Да. Не.

Не.

Как пък не, май вече не ми пука. Да го духат. Всичките. Сред Тях ми е тъпо. Всичко ме преболя и сега ми е просто тъпо. То, и сред Мен би ми било тъпо. Или не? (ще се клонирам и Земята ще натежи от Нещастници)

Тая луна е отвратителна.

Пауза (изпълнена с някакво романтично чувство, романтично чувство от сладка тъга, както когато вали).

Мисли:

Ега ти, никога не ми е било така яко! Чувствам се като в най-тъжната френска драма, животът ми е най-тъжния и нещастния който мога да си представя, стоя, замислям се над него от позицията на наблюдател и ми е много готино - сякаш стоя и гледам някоя готина драма по канал 3 в два посред нощ и се вълнувам. Няма такава атмосфера, няма такъв живот, такива размисли, такова трагично чувство за което хората не подозират... И аз съм главния герой! Полъскан съм, Боже, Ти си Ненормалник и Гадняр, но съм Ти благодарен, че съм нещастен:)!

Докато гледам някоя готина драма, ми е яко да я гледам и не ми пука какво ще се случи с главния герой, дали ще умре от рак или в катастрофа, дали ще е тъжен или нещастен накрая. Важното е докато гледам да ми е яко, да пуша и да гледам и да се потапям в атмосферата и да плача и да... Егати, така си е! Кво се сдухвам, важното е, че живота ми си тече в тоя отвратително трагичен и скучен и болезнено странен сюжет и сега ми е некво яко да се наблюдавам отстрани. Ако някой можеше да направи филм за живота ми, това би бил най-тъжния и красив и стойностен филм; всичката ми болка, всичките ми размисли, прозрения за всичките Грешки, разсъждения, всичко Наоколо, всичко в Мен, всичко в душата ми и извън нея и в начина по който се пречупвам в теб и в мен и в... Луната пак се скри зад облака но прозира през него, сега е по-високо, колко ли време мина откак беше ей там? И... абе, кво ми пука за тая луна, като я гледам такава кръгла ме потиска, виси една такава тежка и всеки миг може да падне и да премаже сградата.

... кой съм аз? Истински ли съм? Така като се замисля над целия си Живот, май не съм истински. Аз съм измислен, аз съм кошмар, аз се сънувам, аз се плача, аз се наслоявам, аз се изпарявам, аз се мълча, аз се надишвам с аромата от себе си, замайвам се и се издигам над морета, океани, а после пак се връщам тук и...

... навярно сега някой ме измисля. Да бе, някой много луд депресиран писател се е напушил като копеле, и ме измисля. Представям си го: приведен съвсем ниско над тетрадката, пише с голяма автоматична писалка, пише бързо, пише бързо и защото е пафкан буквите му са разтреперани и се чуди дали после ще може да разчете нещо от тия синусоиди, но не е важно, важното е, че мисълта му върви бързо, гладко и трагично. А може и просто да е в депресия, или пък да е нещастен заради същите обстоятелства заради които и аз. Но как? Как? Та аз съм уникален, няма такъв живот, такава трагедия, такава трагедия. Същата. Или има.

...?

...

Какво би ме изпълнило на 100%?

Нищо...

Но тогава какво искам, а? Какво искам? Какво искам в тоя миг? Какво би ме направило щастлив? Това (мисловен образ)? или пък това (мисловен образ)? (Мисловен образ) - не, и това не... Не, не и не... Всичко ми е все едно, всичко ми е недостатъчно, бегло, чуждо, празно, далечно, непотребно, чуждо до незначителност. Гади ми се от Всичко!

Тогава какво искам въобще? Какво? Какво!

... искам хората да ме обичат, искам всички хора по света да ме обичат, да го крещят, да го тръбят по телевизията, да ме прегръщат по улиците, да се стараят да ми правят добро, да ме превърнат в свой Бог!

Това ли искам? А? А...

Не... Няма смисъл. Всичко вече е почерняло, сринато, срутено, изградено неправилно, увиснало без основи в космически вакуум над земята. Не ми пука за тях, все са ми едни, все ми е едно.

... искам Вселената да ми се извини... Да, точно това искам!!! Искам вселената да ми се извини, че ме е замесила във ВСИЧКО ТОВА. Това ще ми е достатъчно.

Не, няма да съм щастлив. Дори и това да стане, няма да съм щастлив. Но поне най-после ще заплача (някакви мисловни образи, не - това са непонятни асоциативни смески между няколко емоции и мътни образи, каращи ме да се чувствам като бебе което плаче от подобно чувство).  Чувствам го.

...

Оф, колко ли е часа...? Никога няма да стана за да видя, как ме мързи да си взема телефона... Телефонче, телефонче, ела при мен, бе, да ти го...! На... Накрая ще се побъркам, честно! Чуваш ли, побъркваш се, егати скапаното. Имаш нужда отново да полежиш някъде, вече май само за това си мечтаеш, а? И що?

...не знам...

... колко бавно минава времето. То е спряло... Когато бях дете, всеки ден се точеше цяла вечност, а сега вече няма дни, няма и нощи, всичко е смесено, запълнено с инерция, неподвижност, застои, безсилие, примиреност, безцелност, липса на всякаква опция за подобрение, липса на тръпка от мисълта, при думата подобрение, липса НА.

... да, времето наистина няма значение. Аз съм извън него, спрял съм. Имам чувството, че тоя ненормален писател ме е написал само донякъде, само до Тук, до Сега, а след това му е свършило мастилото или тревата или просто му е минало вдъхновението и е затворил тетрадката премазвайки ме между листата й и я е захвърлил в някой шкаф, или просто е пукнал и никога няма да ме довърши. Не, не за първи път го имам това чувство, да, спомням си кога го почувствах това за първи път. Ле-леее... Колко отдавна беше, година ли беше?, или две?, или месец секунда или сън? Спомням си, че и тогава бях нещастен. Сефте:)

...

В психиатрията един шизофреник непрекъснато ме питаше, дали кучетата наистина имат глави, или просто се мъчат да се усмихнат срещу луната. Не му отвръщах нищо, и аз не знам защо.

После той си тръгна, пуснаха го щото вече бил по-добре, а той на раздяла ми подари оня грамаден ръждясал пирон. Да бе, спомням си:) Извади го от шкафа в който го беше скрил и каза ми, че смятал с него да се самоубие а сега ми го дава на мене. Никога не съм получавал по-мил подарък... Ех, Недко, Недко... Как си, братле? Къде си? И тебе съм те забравил... Никога няма обаче да забравя усмивката ти. Скептично - примирено - преценяваща усмивка на мъдро дете, безкрайно мъдро дете, виждащо ирония и забавление във всяка думичка. Какво виждаше в думите, какво виждаше в света? Братле, кажи ми, какво?

Искам ли да бъда като тебе?

...

Как ли ще е ако взема да се гръмна? Бум! А ако е в коридора, насред студеното ехо, ще е "буууум!" А ако го направя в банята ще е още по-звучно:). И вече ще Ме Няма. След мен ще са останали само делата ми и звукът от този изстрел, останал да кънти секунда - две, след като вече няма да го чувам. След мен ще е останал само той, този звук.

Звук... Последния звук, последния стон, последния крясък, последно нещо което ще съм казал, ИЗКРЕЩЯЛ (искам да крещя!) на Света - "гади ми се от тебе, боли ме от тебе, боли ме и ми се гади от всичко което си ти, боли ме и ми се гади от принципите по които действаш, от законите на които се подчиняваш, от начина по който отделните ти елементи влизат във връзка по между си за да функционират както поотделно, така и като механизъм, гади ми се от това което си ти и това което съм аз в теб. Напускам те! Да го духаш!"

Ох, боли ме от мисли... Писна ми, вече мисля толкова силно, че от звукът на тези мисли ме боли душата, както от ударна вълна те боли корема и тъпанчетата ти се пукат. Мисля бавно или бързо, но във всеки случай силно. Понякога честотата се извисява, преставам да чувам думите, долавям само мъчително тънко свистене, друг път честотата започва да се снишава, звукът се превръща в ниско плашещо буботене, кънтене, след което честотата спада под прага на чуваемост и остава само болката.

Гади ми се, наистина ще повърна... Не издържам!!!

Пауза (най-после дълга пауза, празна пауза, пауза без мисли).

Още по-дълбока пауза (къса пауза, празна от мисли и чувства и емоций).

Една мисъл (прокънтява в празното, спасителна до щастие):

Трябва да изпуша една цигара. Ще стана, ще си взема цигарите, ще се приближа до прозореца да го затворя, че ми стана хладно... или.... защо не?

Не, няма да направя това, аз да не съм луд?! Просто ще си взема цигарите ще затворя прозореца и пак ще си легна. След малко ще се съмне, до тогава ще пуша и ще чакам изгрева. Ах тези изгреви, от тая височина са прекрасни, разплакват ме.

FIN.