Валеше дъжд. Иван вървеше по главната улица и гледаше в краката си. Беше се скрил под чадъра, но обувките му пропускаха и глезените му плуваха във вода. Не обръщаше внимание на забързаните хора и се разминаваше с тях, без дори да се отмества встрани. Те го заобикаляха.
- И какво сега? - каза той. - прибирам се от работа и пак нямам пари. Хм, скапан живот. Не, не е е лош живота, гадна ни е държавата. Май не ни е и зла и държавата. Ние сме си виновни, че търпим. Скъсвам се от работа, а само обядвам. Нито закусвам, нито вечерям. Едно кафе си позволявам и всички пари за сметки. Мамка му! А детето?
Какво е му дам утре за училище. Добре, че съм добродушен и отговорен, че жената ме търпи и не настоява. Сигурно гледа, как колежките й си позволяват това онова, но мълчи милата. Дума не казва.
Иван се спря, усмихна се тъжно. Стана му смешно, че си говореше сам. Огледа се наляво, после надясно видя, че нямаше никой и продължи. Усещаше закрила в своя чадър и си мислеше, че както го пазеше от дъжда, ...