Валеше дъжд. Иван вървеше по главната улица и гледаше в краката си. Беше се скрил под чадъра, но обувките му пропускаха и глезените му плуваха във вода. Не обръщаше внимание на забързаните хора и се разминаваше с тях, без дори да се отмества встрани. Те го заобикаляха.
- И какво сега? - каза той. - прибирам се от работа и пак нямам пари. Хм, скапан живот. Не, не е е лош живота, гадна ни е държавата. Май не ни е и зла и държавата. Ние сме си виновни, че търпим. Скъсвам се от работа, а само обядвам. Нито закусвам, нито вечерям. Едно кафе си позволявам и всички пари за сметки. Мамка му! А детето?
Какво е му дам утре за училище. Добре, че съм добродушен и отговорен, че жената ме търпи и не настоява. Сигурно гледа, как колежките й си позволяват това онова, но мълчи милата. Дума не казва.
Иван се спря, усмихна се тъжно. Стана му смешно, че си говореше сам. Огледа се наляво, после надясно видя, че нямаше никой и продължи. Усещаше закрила в своя чадър и си мислеше, че както го пазеше от дъжда, така щеше да запази в тайна думите, които младият мъж си позволяваше да изрича на глас. 
Мина покрай магазин, чиито собственик му беше познат. Иван се замисли, спра за миг. Чудеше се , дали да му поиска пари назаем, до края на седмицата. Погледна зад витрината, имаше опашка от няколко човека. Вдигна чадъра над главата си, макар че беше под козирка, сякаш да се скрие от своя познат търговец. Отказа се да му иска пари. Чувстваше срам, за това, че работеше, а беше беден. Иван отмина магазина и спря на кръстовище. Беше пиков час и автомобилите вървяха един след друг. Светофара на пешеходците не работеше и младият мъж чакаше на крачка пред пешеходната пътека. Валеше силно и колите не спираха. Скрит под чадъра, Иван продължи своята изповед пред дъжда.
- И какво сега, не стига, че нямам пари, а и съм мокър. И на всичко отгоре не мога да пресека улицата. Нищо, по-добре. Колкото по-късно пресека, толкова по ще закъснея и няма да гледам тъжните физиономии вкъщи. А какво съм виновен, че разходите са големи. И на мен ми се иска да хапна нещо по така. Да излезем семейно на ресторант. А детето? Ех, тази сладуранка. Колкото расте, все по-хубава става. А ето, лято е, къде да я заведа. Да ми е жива и здрава дъщеричката, поне засега не гладува. А май ми стана и студено. Късмет, лятно време да ми е хладно.
Иван се стресна, когато усети, че някой го докосна по рамото. Обърна се рязко и видя възрастен мъж, който също се беше скрил под чадър. 
- О, здравей, чичо Моньо! - каза Иван. - къде си тръгнал в това време?
- Здрасти, Ванко!- отговори старецът.
Чичо Симеон беше бръснар. Подстригваше от много отдавна и познаваше почти всички хора от малкото градче. Дребничък, с побеляла коса и донжуански мустачки, то беше със запазена външност и се обличаше елегантно. Той погледна Иван, огледа го от горе до долу и каза:
- Чух какво си говореше. И аз чакам от доста време да пресека. Но си казах, че не бива да те прекъсвам. Явно така ти олеква. Искаш ли да те черпя едно кафе? Рано е още, а и след работа хем да си отдъхнеш за малко.
Младият мъж кимна с глава, в знак на съгласие. Усетил подкрепа, той не се страхуваше и направи крачка на пешеходната пътека. Колите спряха и двамата мъже пресякоха главната улица. Влязоха в кафене, в което бръснарят беше редовен клиент.
- Сядай!- каза той. - ей сега ще дойде Мимето и ще ни донесе две кафета.
След няколко минути дойде сервитьорката , взе поръчката и донесе кафетата на новопристигналите клиенти.
Чичо Симеон отпи от своята чаша, преглътна и затвори очи от удоволствие. Погледна към Иван и го попита:
- Защо не пиеш кафето си, много е хубаво?
Но не дочака отговор. Беше се досетил.Хвана ръката на младия мъж и тихо каза:
- Искаш ли нещо за хапване? Има някакви сандвичи и малки пастички?
- Не, моля ти се! - отговори Иван. - не искам. 
Стомахът му се беше свил на топка. В устата си усещаше горчивия вкус на безпаричието. Погледна към сметката, която момичето остави на масата. Отново като че ли на себе си каза:
- Два и четиредесет, за две кафета. Това са един хляб и кисело мляко.
Сякаш се сепна, вдигна глава и се усмихна:
- Извинявай, аз все в ядене обръщам всичко. Не го искам, но щом си говоря сам, значи... 
- Значи - каза чичо Симеон. - значи просто работиш, а не ти стигат парите за най- важното. Аз чух, моето момче. От малък те познавам и знам, че ако не ти е било накипяло, нямаше да си говориш сам.
Иван отпи глътка от кафето, остави чашата и погледна през прозореца. Все още валеше. Старият бръснар обърса мустака си и каза:
- Такъв е живота, Ванко! Няма нищо сигурно в него. Днес може да имаш пари, утре да нямаш. Ако сега си нахранен, не знаеш, кога ще те срещне глада. А и е пълен с неща, за които можеш да се чудиш с дни. Ето например, хора, безделници, по цял ден са по кафетата. Откъде имат пари, а? Не им завиждай, защото те искат да убият времето, а всъщност така го губят безвъзвратно. А теб времето иска да те убие, но ти се бориш и така се чувстваш жив. Да, ще каже, за какво ми е такъв живот? Не му се сърди, защото е привилегия да живееш. Има къде къде по-лоши и страшни неща. Ти гледай за детенцето да осигуряваш нужното, за жена си и ще дойде и твоя ред да си имаш каквото поискаш. Не бързай и не се ядосвай. Нали виждаш, че банките дават пари на хората, които работят, защото знаят, че средствата не им стигат. Знаят, че който работи, най-много гладува. Защото спестява паричките си, за да си осигури по-добър стандарт. Да си направи ремонтче, да заведе семейството си на почивка. Защото само работещият човек се лишава от нещо за да има друго. Богаташите дори не знаят какво искат и пръскат всичко, защото е наготово. Аз съм пенсионер и работя, подстригвам още. Не е само заради парите, а и заради това, че мога да си кажа нещо с някого.
Иван беше присвил очи, когато ги отвори, от едното око се спусна сълза. Която търсеше път по лицето му. Чичо Симеон го погледна и каза:
- Бързо да си вдигнеш главата, чу ли? Когато си свел поглед, сълзата ще ти падне в кафето, в мига удоволствие и от сладост ще се превърне в сол и горчивина. А когато си в високо вдигнато чело, сълзата ще се спусне в сърцето ти, и там тя ще се пречисти и ще се върне като усмивка.
Младият мъж не избърса сълзата си. Тя изсъхна по своя път от думите на стария бръснар. Суха, но оставила диря по лицето на работника. 
Иван отново погледна през прозореца. Дъждът беше спрял. Младият мъж подаде ръка на бръснаря и каза:
- Благодаря за кафето и за добрите думи! Имах нужда от тях. Все ме упрекват за нещо. Дори си мислех вече, че съм неудачник и че няма да мога да се откъсна никога от тинята и дъното. Ще тръгвам, чичо Моньо. Като взема заплата. ще дойда да ме подстрижеш. Ще се прибирам, да видя кой от какво има нужда у дома. Довиждане!
Бръснарят остана в кафенето и изпрати Иван с поглед.
А младият мъж вървеше по мокрия тротоар. Беше сгънал чадъра си и се усмихваше. Значи все пак чичо Симеон беше прав, в живота нямаше нищо сигурно и постоянно. Само преди час валеше, а сега още малко и слънце ще изгрее. Иван вдигна глава и над блоковете видя как незнаен художник рисуваше дъга. Спря се, пое си дълбоко въздух и каза:
- Животе, животе! Хубав си ти животе! И дъжд, и приятелски разговор и дъга. И работа, и недоимък, и проблеми. И всичко това, в един ден от теб, животе.

Явор Перфанов
26.06.2018
Г.Оряховица

:)