Dec 25, 2005, 6:08 PM

Коледа по холивудски 

  Prose
2013 0 4
26 мин reading

Всичко вървеше точно по план. Юли месец беше в разгара си, а аз бях завършил работата по дебютния си сценарий. “Ако го одобрят веднага, ще имам 5 месеца да го заснема и да излезе за Коледа. Идеално!”, въртяхa се из главата ми тези идеалистични мисли, докато пътувах към офиса на г-н Джонсън. Харолд, но само за някои, Джонсън беше един от най-влиятелните продуценти в този бизнес. Неговите филми изкарваха десетки милиони приходи и славата им се носеше из целия свят. Всеки режисьор искаше да работи с него, а тези, на които отказваше, само го плюеха от яд. Конкурентите му пък се заяждаха, че филмите му са свръх комерсиални, в много случай откровено безмозъчни, но пък доста зрелищни. Е, не мога да отрека, че донякъде не бяха прави, но ако искаш един касов филм, костващ много пари, Джонсън беше човекът.

            Носех се с бащиния “Шевролет 69” по едва ли не позлатените улици на Бевърли Хилс и копнеех за мига, в който и аз щях да се сдобия със скромен дом в този богоизбран квартал. След време щях да живея тук и никъде другаде, защото това беше Обетованата земя, тук се намираше Еденската градина. С всеки метър навътре в този квартал усещах как напускам познатия, сив и грозен свят и навлизам в реалността на разкоша, славата и неограничените възможности. Това беше Бевърли Хилс - благословения свят, създаден от дявола, наречен пари. А случайно или не, точно в центъра му се намираше вилата- офис на Харолд Джонсън, човекът, докарал сумати хора сред този лукс.  

Ето например зад онзи ъгъл се намира къщата на Бранко Степановски, изиграл в 4 поредни филма, меко казано клиширания Супермен, който във всеки епизод спукваше от бой останалите герои на своето време – Батман, Спайдър-мен, Фантастичната четворка и т.н. Сюжетът винаги беше един и същ – героите се обръщаха на страната на лошите и само Супермен можеше да ги спре. Тази баналност обаче, не възпираше хората да си плащат за филмите му, защото в тях имаше експлозии и цели сгради се срутваха за едното нищо. Имаше даже луди гонки с коли, въпреки че по-голямата част от героите можеха да летят. Хората не се отказаха и дори когато на премиерата на първия филм, на въпроса: “Защо избрахте македонец за главната роля?”, Джонсън отговори: “Ами нали Супермен е от друга планета, а Бранко има идеалния акцент за това. Много ясно все пак...”

Паркирах зад лимузината на великия продуцент и погледнах любящо сценария си, возещ се почетно на предната седалка до мен. Бях си го опаковал в панделка, защото това беше моя подарък за милиони долари. Подарък за мен самия, който щеше да ми отреди полагаемото място в този рай с инициали БХ.

Къщата на Джонсън като цяло беше голяма, но отвътре изглеждаше истински палат. Още в началото, пред новодошлия се разстилаше едно огромно антре, претъпкано с всякакъв реквизит от мащабните проекти на продуцента. Като вървях през помещението впечатление ми направиха палецът на Статуята на свободата, направен в размери 1:1, корабна котва, на която пишеше “Титаник 2”, а в съседство до нея и револверът, с който във въпросния филм, най-накрая убиваха Леонардо ди Каприо. Сетих се как хората си плащаха да гледат филма по няколко пъти, само и само да видят отново този сюблимен момент. Истински блокбъстър.

След тази огромна зала, създадена с еднозначна цел – да възвеличава за посетилите я невероятния успех на г-н Джонсън, следваше дълъг коридор, сам по себе си още по-голям триумф на самохвалството. Стените бяха окичени с помпозните плакати на продуцираните от Джонсън филми. Сред тях най-много се набиваха на очи плакатите на споменатата вече серия за Супермен, на “Армагедон 2”, в който участваше Брус Уилис, въпреки че в първия филм умира, и един плакат, който доста ме озадачи. На него се виждаше Кинг-Конг, качил се на върха на Емпайър Стейт Билдинг, стиснал здраво красивата Ан Дароу в ръка, а в ниското по сградата се катереше втора маймуна, очевидно женска, и то разярена. С гръмки букви беше написано “Кинг-Конг 2 - Тя ревнува”. Не бях гледал този филм и за момент се замислих дали съм пропуснал много.

След тази своеобразна “разходка” през кариерата на домакина, най-накрая се добрах до офиса. Посрещна ме първо секретарката, която учтиво ме помоли да изчакам, тъй като г-н Джонсън провеждал важна среща, относно създаването на пети филм от поредицата за Супермен. Избелих очи и се проснах върху едно меко канапе.

След малко се улових, че зяпам по секретарката, но нямаше как, защото жената или беше много бедна или гледаше с лошо око на дрехите. Вярно, че беше топло, ама... Тя усети и отвърна на погледа ми, като усмихнато ми подаде една писалка. Явно беше от достатъчно време в бранша, за да знае, че всеки сценарист преди среща с продуцентите, трескаво преглежда за грешки и последни корекции “работата на живота си”. Уверено й отказах, с което си спечелих нейното внимание.

- Е, за какво се разказва? – приведе се над бюрото си тя, като ми разкри хоризонта към нейните възвишения. Следващите й думи прозвучаха още по-палаво. – Има ли любовна интрига?

- Ами... всъщност се разказва за... – започнах неуверено аз, когато вратата се отвори с гръм и трясък.

От стаята се подаде ухиленото в налудничава гримаса лице на г-н Джонсън. Явно сделката му беше успяла. Той ни изгледа, все едно очакваше някаква реакция, но тъй като бяхме все още стреснати от шумното му появяване, не реагирахме по никакъв начин. Усмивката му неловко се стопи и освободи терена за една сериозна физиономия. С твърд, бизнесменски глас Джонсън нареди на секретарката:

- Бианка, обади се на Бранко и му кажи да се стяга за новия филм. Ако почне пак да говори за пари кажи, че ще му изпратя още македонска наденица или там нещо, с което да си запуши устата.

След това се обърна и пак на мига стана весел. Извика “Ура” и с танцова стъпка се запоклаща навътре в стаята. Това не ме учуди чак толкова, все пак беше развеселен от успеха на срещата си. Друго беше, което ме сащиса.

- Името ти е Бианка?! – попитах смаяно.

- Ако предпочиташ, можеш да ме наричаш и Тутси. – каза палаво тя, и побърза да оближе горната си устна. – Вече може да заповядаш в кабинета на г-н Джонсън.

Не само че видът й беше курвенски, ами и името й беше такова. Знаех от филмите му, че Джонсън има ексцентричен и понякога доста банален вкус, но пък чак толкова не можех да си представя. Човекът си беше наел истинска курва за секретарка, по дяволите!

Минавайки покрай бюрото на “Мис най-секси служителка на годината”, си представих как го правят върху него, в интервала между срещите. Замислих се и за оная писалка, която тя ми подаваше с пламнал поглед...

Тези мисли бързо се изпариха, когато на прага се разминах с Гейб Нюъл, режисьорът на “Титаник 2” и една друга хитова лента със заглавие “Статуята на свободата похитена”(оттам беше и онзи палец в антрето). Човекът изглеждаше съкрушен. Всички критици казваха, че Гейб е превъзходен режисьор, но откакто тръгнал да прави филми за Джонсън, прецакал кариерата си. Въпреки това той току що бе подписал да заснеме още един филм за въпросния продуцент. Вгледах се в него и си дадох сметката, че той е живото доказателство за това, как в Холивуд можеш да купиш всичко и всеки.

Едно подвикване отвътре в кабинета ме върна в реалността. Джонсън вече се бе настанил и то познайте как – с крака, вдигнати върху масата и с пура в уста. Клише, клише... Седнах срещу него и го погледнах с топъл поглед.

- Е, Дъг, нали така беше, за кво е врявата? – попита с характерната интонация на човек, сигурен в своите възможности и пари, без да се съобразява с изискванията на официалното общуване. Аз обаче, започнах точно според тях.

- Г-н Джонсън, благодаря Ви...

Той бързо ме прекъсна.

- Карай направо и ми викай Харолд, просто Харолд.- каза по клиширания начин той, жестикулирайки с пурата.

Започнах наново:

- Та, Харолд, става дума за...

- Искаш ли кафе? – отсечено ме попита той.

Отказах.

- Става дума за един филм...

- Чай?

- А, не-не, мерси.

Той кимна с глава.

- Филмът е за...

- Само бисквитки?

- Ъ-ъ-ъ.. - изгледах го учудено.

Той нервно заръкомаха и отвърна припряно:

- Добре, добре, извинявай, разбрах. – като се хвана за врата с една ръка, а с другата си закри устата.

Наблюдавах го и се сетих как критиците твърдяха, че Джонсън е пълен психар и че никой нормален човек няма да прави такива филми. Замислих се, че въпреки критици, можеха да се окажат много прави в случая. Луд или не, нямаше за кога да се отказвам, пък и още исках къща в Бевърли Хилс, така че продължих. Джонсън вече ме слушаше с цялото си внимание.

- Филмът разказва за едно момче, което никога не е получавало подаръци на Коледа и е на път да спре да вярва в този празник. По-късно в историята се разбира, че Дядо Коледа винаги оставял подаръци за момчето, но неговият баща тайно ги скривал. Когато той бил малко момченце, със семейството си живеели на улицата и Добрият старец никога не се сещал за него. Така той пораснал без нуждата от подаръци и сега криел тези на сина си, за да го научи още от малък на горчивината на живота. Приказките за Дядо Коледа са само за разглезените, богаташки синчета. Истинските деца не се нуждаят от тях, за да пораснат големи и силни. На човек не му трябват подаръци, той може да се справя и без тях. – тръгнах да цитирам дословно репликите на бащата, като даже спазвах съответната интонация.

През цялото време говорех по такъв начин на Джонсън, че едва ли не исках да го убедя, че навън вали сняг. Исках да го накарам да усети чувствата на бащата и сина, да усети тяхното разочарование. Той ме слушаше съсредоточено и по сбърченото му чело заключих, че успявам. Продължих:

- Момчето обаче все още не знае това за баща си. Сърдито на Дядо Коледа, то му изпраща писмо, в което казва, че ще спре да вярва в него. И тогава Добрият старец решава да му направи най-големия подарък – да го вземе със себе си в коледната нощ и заедно да раздадат подаръците по света.

- А къде е екшънът? – прекъсна ме рязко Джонсън.

- Ами, екшън няма. Освен в момента, в който едни фойерверки подплашват елените и момчето трябва да овладее шейната, докато Дядо Коледа е в комина.

- И само толкова? – той въздъхна. – Добре, добре, чуй сега това: не са фойерверки, а цялата сграда рухва и момчето се бори да удържи шейната, докато Дядо Коледа бърза да се измъкне жив от комина. – изтърси той, с мазната усмивка на пътуващ търговец, продаващ прахосмукачки.

- Ъ-ъ, вижте, г-н Джонсън, Харолд – смених тона аз – идвам при теб не защото филмът е невиждан екшън, пълнещ вените с чист адреналин, а защото филмът ще е скъп. Искам да направя работилницата на Дядо Коледа истинска, а не просто някакъв тъп макет. Ще има и много компютърни ефекти, например сцената – заразгръщах сценария, търсейки точната страница – да, ето, в която Дядо Коледа се изправя в шейната, започва да тръска чувала си и във въздуха политат куп подаръци, като всеки от тях попада в различен комин. Това, а и всичко останало ще струва много пари и само ти можеш да ги дадеш всичките.

- Виж, момче, ти за парите не се терзай. Има други неща, за които трябва да помислиш. Оправи си първо сценария. Например в началото – каза, че момчето не получавало подаръци, защото баща му ги криел, заради кво беше там, а да, за да не го разглези. Ами това не става, много е сладникаво. Бащата е вземал подаръците, за да ги продаде и да си купи пиене. Това вече е по-актуално. Ще вкараме мотива и за опасната и пропаднала съвременна младеж. Все пак какъвто бащата, такъв и синът. Момчето ще прати писмо на Дядо Коледа, пълно с антракс, щото го е яд, че не получава подаръци. Дядо Коледа обаче оцелява, понеже не той отваря писмата и отива да си отмъсти на момченцето, задето е избило половината му елфи с тая проклета отрова.

- Но тогава емоционалният заряд, историята за вярата в доброто...- опитах да се намеся, но Джонсън беше вече неспасяем.

Той продължаваше да говори въодушевено, вгледан в пространството.

- Бащата и момчето научават, че Дядо Коледа е жив и се подготвят за идването му, съставяйки смъртоносен план. Когато той каца на техния покрив и се втурва през комина, момченцето отвлича шейната, докато бащата залага бомба в сградата. Старецът обаче, се усеща навреме, тръгва да излиза и точно когато сградата гръмва, той скача и се хваща за отлитащата шейна, без похитителите да разберът. Спокойни, че са се отървали от дебелия дядка, бащата се радва на подаръците, и си представя  колко пиене може да си купи с тях, а момчето гледа лакомо елените, защото от цяла година не е яло месо. – Джонсън не спираше да фантазира, а идеите му бяха коя от коя по-смахнати. За мое нещастие те продължаваха. – Тук идилията се прекъсва и Дядо Коледа изкача зад гърбовете им, блъсва момчето на пода и завъртайки се, с пискюла си нокаутира бащата. Това ще е дадено на забавен каданс, щото именно в зрелищността му е майката. После поглежда разярено към стъписаното момче и започва да си сваля колана.

- И сега какво, ще го изкараш педофил?! – пошегувах се аз.

Джонсън се замисли.

- Харолд, за Бога!

Бях възмутен.

- Уф, добре де, без това. – заръкомаха нервно той и продължи. – Дядо Коледа завързва момчето с колана и се опитва да овладее шейната, тъй като неусетно кога, тя се е отправила към Северна Корея, а там вече са му убивали един Рудолф. Сирените засвирват, зенитките започват да стрелят и небето пламва, а колкото и да се дере Дядо Коледа, че има дипломатически паспорт, никой не го чува. Тогава се вижда принуден и развързва детето, а то веднага започва да замяра корейците с подаръците “Комплект на начинаещия химик”. Щом паднат на земята, те избухват в малки, но ефикасни експлозии и създават димна завеса, под закрилата на която шейната се измъква невредима. Ето така се прави, зрелище да има.

Джонсън спря да си поеме дъх, а аз го гледах като гръмнат. Току що този човек бе убил всичко детско в мен. Представях си тези налудничави картини, но мозъкът ми отказваше да ги възприема. Не можех да проумея как човек изобщо може да говори сериозно за тези неща. Към края го гледах вцепенено само как си отваря устата, без да чувам думите му - просто не можех да поема повече от тях.

- Дъг, тук ли си? – попита след малко той, явно забелязал, че зациклих.

- Ъ-ъ, да, да, би ли повторил?

- Питах те как завършва твоят сценарий.

- Ъ, ами чакай да видя – тръгнах да разлиствам страниците, защото бях блокирал тотално. – Така, шейната се връща на покрива на момчето и когато то се сбогува с Дядо Коледа, Старецът му подарява един подарък. После детето влиза в къщата и баща му го посреща с облекчение, защото цяла нощ се е притеснявал за него. То го прегръща и започва въодушевено да разказва невероятната си история. Бащата го прекъсва и го кара да му каже истината. В този момент през комина пада един подарък, момченцето весело поглежда към баща си и казва: “Този е за теб.” Отвън се чува хо-хо-хо и в общи линии е това.

Джонсън клатеше отрицателно глава.

- Не-не, няма да е така. – започна той. – След като момчето помага на Стареца в Северна Корея, двамата усещат някаква близост помежду си. – той се замисли за момент и аз се зачудих да не е пак нещо за педофилията. – Осъзнават, че са добър екип и през цялата нощ раздават подаръци заедно, като веднъж даже, благодарение на момчето, осуетяват във въздуха опит за терористична атака чрез самолет. Накрая Дядо Коледа предлага на момченцето да го вземе за пръв помощник, а пък бащата да зарежат някъде. То се съгласява, разбира се, и хепи ендът е пълен, като изключим, че от мъка бащата се пропива още повече и точно на Нова година го хваща “Бялата смърт”.

Бях потресен! Напълно съкрушен и потресен! Левият ми клепач трепереше неовладяно.

- Но аз...

Джонсън ме прекъсна:

- Знам, че ще трябва да направиш известни корекцийки по сценария, но съм сигурен, че ще се справиш навреме. Филмът трябва да е готов за Коледа, нали така. Хайде сега, върви. – поведе ме към вратата. – Идеята ти иначе е страхотна, браво! Парите ги имаш, не се притеснявай, върви сега.

Потупа ме по рамото, стисна ми бодро ръката и ме остави в грижите на Бианка. Правех ситни крачици неуверено напред и буквално се движех като наакан. Още не можех да повярвам, че Джонсън искаше да филмирам неговата психарска версия, а не моя затрогващ сценарий. За да се убедя напълно, че това не беше някаква шега, се обърнах, отворих вратата на кабинета и го попитах:

- Ъ, извинявай, само да питам какво да е заглавието на филма: “Кървав ад – Коледата невъзможна” или “Сървайвъл – Да преживееш Коледа”?

- Хм, пробвай нещо по средата. Kомбинирай и двете.

Не, не беше шега, Джонсън говореше сериозно.

Макар с неохота, тръгнах да поправям сценария още същия ден. Все пак Коледа наближаваше, а аз толкова много исках къща в Бевърли Хилс.

 

                                                                                                Zimed

© Зимед All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • А това е толкова вярно,че няма нужда да казвам колко.
  • Позравления, Зимед!
    Напълно прав си в думите си.. особено що се отнася до "ценностите" на американците...На тези години успяваш да уловиш голяма част от същността на реалния живот...впечатляващо...БРАВО! и 6-ца ти е малко
  • Хах, благодаря ти. В случая това е своеобразна критика за реалноста на холивудските филми и за продажните режисьори, готови на всичко, за парички...
  • Интересен разказ........Всеки иска нещо и трябва да прави много компромиси в този живот, ако иска да го постигне.....Понякога си заслужава, понякога не....Но къщата в Бевърли Хилс, определено си заслужава......и щом толкова я искаш продължавай в същия дух....
Random works
: ??:??