Кольо войвода и кладенецът

В историята на българския фолклор са се запазили няколко песни (най-вече от Пиринския край) в които по един изключителен начин са се запазили спомените и легендите за Кольо войвода и неговата безстрашна чета. Една от тези легенди разказва за Кольо войвода и един дълбок кладенец…

*** *** ***

В един горещ и слънчев летен ден Кольо войвода се возил в каручката си заедно със Стойчо двайсетака, който преди време всички наричали Стойчо трийсетака, но след инцидента с изпитанието на волята му излязъл новия прякор - “двайсетака”.

Да, ама Кольо не бил зареждал с овес магарето си Моско от няколко дни и както си му е редът като му свършил овеса, магарето се задавило и изведнъж без видима причина спряло. За лош късмет в този момент Кольо счупил и задното ляво колело, а резервното било още при селския ковач да му сложат нови дървени спици. По-малката беда била, че левият страничен факел от няколко дена не щял да пали и завоите на по-оживени поляни се взимали доста трудно заради нарушената сигнализация. Освен това каручката му била със задно предаване и със счупено задно ляво колело нямало как да продължат напред…

Кольо войвода, като по-смел, решил сам да прекоси близката гора и да потърси помощ, а в това време Стойчо двайсетака да стои там и да пази каручката. Речено - сторено.

Вървял Кольо през гората, оглеждал се за някой, който да им помогне, ама никой не видял. И тогава, ей така изведнъж, пред него се появила малка, тучна полянка с кладенец в средата. Зарадвал се Кольо, защото денят бил горещ, че ще пийне малко студена водица. Приближил се към кладенеца, навел се да си гребне вода и останал изумен - кладенецът бил толкова дълбок, че дъното му не се виждало. Тогава войводата взел едно малко камъче, хвърлил го в кладенеца и се навел, за да чуе къде ще цамбурне. Стоял, стоял, но нищо не се чувало.

Войводата обаче не се отказал. Видял един по-голям камък, хванал го с две ръце и го метнал и него в кладенеца. Пак се навел, заслушал се, но от кладенеца нищо не се чувало. Кольо се ядосал и се заогледал за нещо още по-голямо. Пред очите му попаднал един огромен, масивен и тежък дъбов дънер, направо идеален кандидат да цопне в кладенеца. Напрегнал сили войводата, понапънал се, пръднал и отлепил дънера от земята. Със сетни сили успял да метне дънера в кладенеца и пак се навел, за да чуе къде ще цамбурне. Обаче кладенецът бил толкова дълбок, че отвътре пак нищо не се чуло.

Обърнал се войводата да си ходи и какво да види: срещу него тичала малка, бяла, пухкава овчица с червена панделка и пиринчено звънче. Тичала тя към войводата, блеела жално и… скочила в кладенеца. Кольо без много да му мисли пак се навел над кладенеца, заслушал се, но освен затихващото блеене на овчицата, от кладенеца не излязал никакъв друг звук.

Спомнил си войводата, че Стойчо двайсетака го чака при развалената каручка и продължил по пътя си да търси помощ. Повървял още малко през гората и по едно време го застигнал един запъхтян овчар.

- А, Кольо войвода, добър ти ден! - казал овчарят. - Я ми кажи да си виждал някъде по пътя си една малка, бяла, пухкава овчица, с червена панделка и пиринчено звънче?

Войводата помислил малко и отговорил:

- Да, видях една такава овчица, точно както я описа. Ей сега преди малко скочи в кладенеца на ей оная поляна там.

Оварят се опулил невярващо и отвърнал:

- А-а-а- Кольо войвода, моля ти се, дай да си имаме уважението! Ти мене за какъв ме взимаш, аз да не съм вчерашен?! Как така ще скочи в кладенеца, нали я бях вързал с въже за един дънер!