К О М И Т А Т А

Дядо Петър Щърбев се клатеше равномерно, с изкривен гръб върху самара на вече остаряващата бяла кобила.

Преди години, млада буйна и капризна, сега изпосталяла, но с все още красиво падаща, с леко сив оттенък, прилягаща и грива, приличаща на косите на запазена млада булка, стъпваше все така леко и кокетно с чувството, че е дала много на този свят.

Дядо Петър изпитваше истинско удоволствие от тръпките, идващи изпод самара, излъчващи се от здравото, гъвкаво, движещо се в такт и синхрон тяло.

Беше свикнал с кобилата повече, отколкото с невестата си.

Още когато се спазари, даде пет лева в повече от първоначално поисканата цена, така, за кадем, като скриваше радостта си от това, че животното, гледащо го с искрящо умните си очи, струваше десетократно в повече.

Клатушкането по стръмната, камениста пътека го унасяше и прехвърляше в онова бурно време, когато заедно с Мица, Янето ги извикваше с организационния куриер, за поредната заръка.

Ако откажеше, щеше да го “гътне месечината”, затова винаги отиваше.

Особено често се връщаше в паметта му онова време около аферата “мис Стоун”.

Турците посещаваха все по-често селото, след неуспешния опит на Горно Джумайското въстание през 1902 г. Тогава в джумаята имаше само сто български къщи, а в Сърбиново (сега Брежани) бяха триста шестдесет и пет. Земите в ниското бяха заети от турците, а българите населяваха гористите местности от Градево и Сърбиново до Кресна и Мелник на юг.

Щабът беше в Сърбиново.

След опожаряването и разграбването на няколко къщи, народа се смири временно, а въстанието по-късно го наричаха не Сърбиновско, а Горно Джумайско. Е, нейсе.

И крепост – кула издигнаха горе на върха, оглеждащ околните на Брежани села.

Но Янето бе заръчал и трябваше да отиде. Хич и не си бе помислял, че може да не отиде.

Селският войвода бе определил него и още двамина да съпровождат кервана, до прехвърлянето му нататък към Кресненско-Влахинското землище, от дето беше родом и Янето.

Нататък щяха да ги поемат тамошните люде.

А неявяването на заповедта на Янето, означаваше прочитане на собствената си присъда. Това беше единственият и правилен закон, по който Янето се опазваше от предатели и инакомислещи.

“Предателя или го затриваш – или той затрива собствената ти глава” – бе споменал войводата веднъж, пред строената пред него чета.

Отиде тогава Петър заедно с кобилата към Градевското землище и там се намери с още двамината си съселяни.

Когато пристигна дружината от към Банско, Янето ги поздрави като вдигна ръка, към олисялата си отпред глава и след като скочи от коня си, попита с гърленият си глас:

- Кой си ти, бе?

Петър се огледа към другите двама, но като видя, че дълбокият, суров поглед на Янето сочи единствено него, смутено изрече:

- Петър съм, Щърбев, от Качевата махала.

- А-ха. – помръдна в усмивка устни Янето. – Я какви си мустаки увесил, по-големи от моите! Имаш вид на истински комита. Така и трябва да бъде – нека се плашат турците! Нека знаят, че и тук се ражда убав и здрав народ. Халал да ти е и хубост и красота! – изрече Янето и отмина нататък.

Яздиха докато отминаха сипеите на Сенище и стигнаха усоето на Сапатово.

Огромното дере беше така дълбоко и така широко, изрязано в гръдта на планината, че слънцето едва проникваше през вековните борови върхари, до тучните ливади, разположени от двете страни на Брежанската река. Тревата бе толкова избуяла от изобилната влага, че стигаше до седлата на конете.

Прехвърлиха се от другата страна на реката и се разположиха на стан на едно почти равно място, обградено отвсякъде с шубраци.

На четири страни разпратиха часовои.

Останалите запалиха огньове от сухи съчки, за да не се вдига издайнически дим и насядаха да преглътнат по един комат хляб. Всеки извади от дисагите си това, дето имаше и задъвкаха през тиха приказка.

Когато настъпи дълбоката тъмнина, нахвърлиха дебели дъбови дънери да поддържат огъня през цялата нощ, а после всеки се зави в ямурлука си, тъкан от козя козина и подложи ръка под главата си.

Петър полегна. И той задряма, но по едно време усети, че някой го подритна. Не помръдна, като изхърка още веднъж, но леко полу-отвори лявото си око, както бе слушал от баща си.

Фигурата постоя малко над него и отмина към следващия като срита и него. Петър позна Янето.

- Ставай! – рече приглушено Янето, като срита още двамина и заедно се запътиха към натоварените мулета.

Отидоха на някъде в тъмнината, като по едно време, да имало около час, се върна само Янето. Зави се с ямурлука си, като подвря ръка под каскета си.

Петър не смееше да помръдне или да повиши дъх.

На сутринта продължиха към Влахи, без тримата, с олекнали мулета. Комитските пари бяха заровени някъде, а калъчката на Янето бе свършила останалото.

Спомняше си дядо Петър тази и още други такива случки, като разсъждаваше, че цяло щастие е било, че е оцелял през тези бурни времена.

После мисълта му се прехвърли върху ония хубави, чужди булки, които се лепеха по юнашките му мустаки и по снажната му снага.

Що мъже му имаха зъб, но никой не посмя наяве да се изпречи насреща му. Страхуваха се от калъчката, от пушката и от комитската му слава.

Но сега и пушката бе зазидал в каменната зидария, там, само той дето си знаеше. Смазана и увита в сухи парцали, да чака за всеки случай, за по-добри или лоши времена.

Сега му оставаха само спомените и разговорите за онези геройски, бурни и страшни години.

Щеше да иде в Симитли, да седне на трапезата на зетя си и щерка си. Там го почитаха като Господ.

И как нямаше да го почитат. Това гърненце, което беше им дал, щеше да им стигне за три поколения напред.

- Ех! – въздъхна дядо Петър. – Младост – радост, старост – нерадост, но халал да е всекиму да я изживее – и продължи по каменистите пътеки, натам, дето го честваха като човека, един от най-важните за тези селища, в едни други и по-вълнуващи времена.