К О М И Т А Т А
Дядо Петър Щърбев се клатеше равномерно, с изкривен гръб върху самара на вече остаряващата бяла кобила.
Преди години, млада буйна и капризна, сега изпосталяла, но с все още красиво падаща, с леко сив оттенък, прилягаща и грива, приличаща на косите на запазена млада булка, стъпваше все така леко и кокетно с чувството, че е дала много на този свят.
Дядо Петър изпитваше истинско удоволствие от тръпките, идващи изпод самара, излъчващи се от здравото, гъвкаво, движещо се в такт и синхрон тяло.
Беше свикнал с кобилата повече, отколкото с невестата си.
Още когато се спазари, даде пет лева в повече от първоначално поисканата цена, така, за кадем, като скриваше радостта си от това, че животното, гледащо го с искрящо умните си очи, струваше десетократно в повече.
Клатушкането по стръмната, камениста пътека го унасяше и прехвърляше в онова бурно време, когато заедно с Мица, Янето ги извикваше с организационния куриер, за поредната заръка.
Ако откажеше, щеше да го “гътне месечината ...