***
– Все ще се намери и за мен хлебец, бай Благуне! Българско е. Па я, нали съм даскал, та нема да ме върнат! У Букурещ може да съм взел диплом, ала пак на българско писмо и четмо съм се учил. – със светнали очи под рунтавия си перчем, Златко Даскала отвърна на грубите закачки на ковача.
– Е, па ша ти се намери…- под гъстия си мустак се подсмихна Благун. - Я в някой обор, тор да ринеш, или да извеждаш на паша стоката. Ама, там много знание не се ще, а здраво да ти мърдат мишците и ногите.
– Брях! Не го халайте*, бре! Учил е, що да не го вземат даскал и у българско? В¢си сме българи! Ако ли сега ний така го мислим, какво ли ще е за нашите, като идем! – намеси се, пробудилия се от своята дрямка, дядо Вълкун.
Вече четвърти ден, откакто групичката им, всичко на всичко стотина души, до един съселяни, беше потеглила далеч от родната земя, за да търси по-добро съществуване, сред своите си в границите, където сега се простираше Родината. Тези, които имаха повече спестени парици, имаха каруци ...