***
– Все ще се намери и за мен хлебец, бай Благуне! Българско е. Па я, нали съм даскал, та нема да ме върнат! У Букурещ може да съм взел диплом, ала пак на българско писмо и четмо съм се учил. – със светнали очи под рунтавия си перчем, Златко Даскала отвърна на грубите закачки на ковача.
– Е, па ша ти се намери…- под гъстия си мустак се подсмихна Благун. - Я в някой обор, тор да ринеш, или да извеждаш на паша стоката. Ама, там много знание не се ще, а здраво да ти мърдат мишците и ногите.
– Брях! Не го халайте*, бре! Учил е, що да не го вземат даскал и у българско? В¢си сме българи! Ако ли сега ний така го мислим, какво ли ще е за нашите, като идем! – намеси се, пробудилия се от своята дрямка, дядо Вълкун.
Вече четвърти ден, откакто групичката им, всичко на всичко стотина души, до един съселяни, беше потеглила далеч от родната земя, за да търси по-добро съществуване, сред своите си в границите, където сега се простираше Родината. Тези, които имаха повече спестени парици, имаха каруци и някой и друг сандък с чеиз. Други, по сами, също, като Златко Даскала, дядо Вълкун и Зоран, бяха нарамили на гръб, каквото имат и тръгнали с дрипите*, що си ги носеха, ката* ден. Много скоро щяха да стигнат до някой околийски град, където половината от групата щеше да се отдели и да се качи на трена, кой докъдето му стигат силите и париците. Някои имаха роднини щяха да се приютят при тях, като за начало. Други търсеха начин да загърбят, каквото са оставили и да започнат „на чисто“, в някоя по-богата околия, без да ги знаят какви са били, с надеждата да станат нещо „по-така“ и винаги да имат хлебец на масата. Всеки таеше някаква надежда в сърцето си, но и тревога в осиротялата си, човешка душа.
Беше топла, есенна вечер. Тихото шумолене на окапалите, обагрени в медно-златно листа галеше слуха. Влажните съчки в огнището пушеха и наоколо се разнасяше гъст, лютив дим. Той ту се стелеше на гъсти вълни, ту се разкъсваше на парцали, също като че ли посивялата брада на стогодишен мъдрец се развява от вятъра. „Като от иконостаса.“ – би възкликнал поп Киряк, ако сега беше с тях. На малката полянка до сами пътя, закрита от храсталаци и високи треви, имаше няколко такива огнища. Те представляваха почистен околник* до пръст, заобиколен от неравни кални камъни, че да не „избяга“ огъня. Около тия околници, където сега горяха огньове, на малки групички, по съседство или роднинство, се бяха настанили преселниците.
Някъде в храсталаците пропя гривяк*, а веднага след него се обади и коприварче. Двете птички бяха разтревожени от нашествието на хората в горския им дом. Скоро и совите щяха да наизлязат, за да се нахранят. Благуница подвикваше на многобройната си челяд, като квачка, която прибира пиленцата си. Още женски гласове изпълниха въздуха, всеки със своята индивидуална звънкост и сила. Женска орисия си беше да се грижиш за дома, като стопанка. А стопанката, беше такава най-вече на семейството си. Нейна отговорност бе да събира децата, мъжа си и старите на една софра и да се грижи да им е хубаво и уютно.
След загубата на семейството си, дядо Вълкун бе продължил стария си занаят. Ръцете му, дори и сега, изкривени от старост и работа, дялкаха с ножовка една по яка тояга и извайваха причудливи форми на растения и животни. Всичко що го имаше и що можеше да се види по тия земи, старецът го пресъздаваше върху дървото. Някои казваха, че под стария чинар в двора, още преди години, той бе заровил имането си и даже, румънците не го бяха открили. Но за онези, които знаеха, какво е да загубиш най-близките си, дядо Вълкун беше просяк, защото бе останал сам, и когато му се свършиха дните по тази земя, нямаше кой да му прелива кокалите и да го спомина по задушниците. След него щеше да остане само някой забравен спомен у неговите съселяни, но и те, когато се загубеха, с тях щеше да си отиде и неговата история.
Благун Ковача беше червендалест, едър мъж с големи мустаци и гъсти вежди, също като чердаците на голям манастир, надвиснали над хитрите му землисти очи. Обичаше да прави смях на хората и често подкачаше тия, които стояха настрани или пък мислеха за своите си дела, а не им беше до неговите шеги. Затова, докато Благуница нареждаше в постелите немирните им дечурлига, той трошеше с пръсти овче сирене и отхапваше от комат стар хляб, като не пропускаше и да се закача с тия, що се бяха наредили около огъня. А след намесата на дядо Вълкун в разговора, старецът се превърна в новата цел на ковача за правене на смях.
– Ех, бай Вълкуне! – възкликна след поредната хапка Благун. – Щом тъй си казал, тъй ще е! Нема да го халаме,я! Ама у наше, дали ще има кой да го варди, че и там да не го закачат, а? Па ти си лесен! Някоя парица имаш, щото само твоето гърло храниш, а и от по преди…
Тук той спря, засука мустак и изсипа трохите, събрали се в шепата му при другите залги в устата си. Задъвка бавно и с наслада, като даваше вид,че се е отнесъл в мислите си.
Дядо Вълкун не отговори. Дъвчеше една клечка в устата, че да не пали още лулата с тютюна и си дялкаше с ножовката, макар вече нощта да бе паднала и само отблясъците на огъня да разтягаха сенките им по земята. Благун не се стресна от мълчанието на стареца и като пое един-два пъти въздух, продължи:
– То, като сме с по една дрипа на гърба и с пробити паласки*, никой не ти сторва път, нито пък те зачита. Ама, като дрънкат дисагите, си е друго. А, Даскалчето е точно от тия с пробитите паласки и само един ти диплом у пазвата… - хитрите очички на ковача примигваха, чакайки отговор. Виждаше се, че мерак му е да има за какво да се закачи и да продължи тирадата.
– Че малко ли е това „само един диплом“, бре? – строго го изгледа дядо Вълкун. – От в¢сите ни е по-богат, Златко! И от тебе, и от мене, и от другите. Е, те този кетап, ще да му донесе пълна паласка и нов кат дрехи, а на тебе и мене, каквото е било и зад гърба, то ще да е и пред лицето.
Настъпи тежка тишина. Даже раздумките от съседните огнища, близки до това, на което се бяха събрали, секнаха след думите на стареца. Имаше много мъдрост и истина в старческите слова. Човек, като се размислеше, какво е загубил, какво печели или какво харчи, и като имане, и като човещина, му идеше да заплаче, че да не спре поне три недели.
И Зоран мълчеше. През цялото време той се беше облегнал, по встрани от групичката, на едно дърво и макар да чуваше разговорите, не се беше намесил. Като неписан закон, той и ковачът се избягваха от по преди. Благун, макар и лошо да не бе видял от Зоран, изпитваше някакво напрежение и страх, когато момъкът беше наблизо. С него не смееше да се закача. Само веднъж,преди години го беше направил на селския мегдан, още бабата на Зоран беше жива, а той малко момче. Старицата и момчето си замълчаха и подминаха. Няколко дни след тая случка, рано сутринта, Благун намери огъня в ковачницата си да бумти, а всичките му инструменти и мехове претопени, все още тлееха в него на безформена топка. Премълча си, но и не повтори да се шегува втори път пред момчето.
След думите на дядо Вълкун,Зоран се беше изправил и сянката му се издължи по поляната. Благун и да искаше нещо да отвърне на стареца, прехапа устни, така, че си защипа мустака и взе да изтърсва шушките от дрехите си.
– Време му е да полегнем. – тихо, но твърдо отсече Зоран и метна на земята, до сами дядо Вълкун, една черга, а след това се опъна и постави ръце върху лицето си.
– Тъй, тъй.- измърмори дядо Вълкун,изплю клечката, която дъвчеше и извади натъпканата си лула. – Утре пак ни чака път. Ей, сегичка и я ще се опъна, ма първо да всмукна малко от луличката, докато още въглените са жарки.
За кратко време по полянката заглъхнаха шумовете от човешките гласове. Повечето от преселниците бяха вече легнали, други и те се приготвяха да положат уморени глави. Нощният ветрец играеше с догарящите огньове и разнасяше по тревата дребни сламчици и листа. Зоран не спеше. Мислеше.
През деня бяха срещнали още преселници от други райони. Покрити с прах и умора бяха техните лица. И всички бяха тръгнали с надежда в сърцата, също като тях. По-малки групички си бяха направили лагери покрай пътя, да отдъхнат няколко дни и да решат накъде да тръгнат. За всички беше ясно, че в Южна Добруджа място и хляб за толкова нови гърла нямаше. И една малка групичка от горски стражари ги беше пресрещнала по пътя. Разговориха се. Макар да бяха един народ, някои ги гледаха с подозрение и недоброжелателност. Само едни от стражарите посмя, та се заговори с дядо Вълкун. Старецът го беше почерпил с хубав тютюн.
– И тука не е лесно, дядо. И ние за един комат хлебец тичаме. И сега, България е пак разполовена – едни ви мислят хубавото и ще ви приемат, други…Народ сме – една кръв, ала всеки има по няколко гърла да храни, и на всеки му е мила бащинията. Пък и много станахте. Тук вече е трудно.
– И къде да идем тогава, синко? За родна земя страдаме, по родна ходим, а ни там, ни тук…- му беше отвърнал дядо Вълкун.
- Имам роднини нататък, към Пловдивъ. В Попово. Не е лошо място, а и плодородна земя, занаяти, търговия…Все ще има хляб за още някое гърло. И ако умеете да се учите на занаят или да работите по фабриките ще ви се намери място. Ала, като ви гледам, по сте за село…Та, идете в Попово. Хем е близо до Пловдивъ, хем на село. Далече е, верно, но може и с трен, ако се качите в следващият град. Като стигнете, питайте за Караиванов, Петко и му пратете от мене поздрави. Чичо ми е. Майка ми е от там. Все ще ви намери работа и подслон, за да започнете. А, иначе…тука има дълго да чакате, докато горе решат кому, какво могат да дадат и дали ще дадат. Едно е да го напишат на хартия, друго да го изпълнят…
Зоран за това мислеше. Бяха тръгнали, и се надяваха на уверенията на румънските власти, че като стигнат в България, ще им се даде, къде да се приберат и какво да работят. Друго беше, като ти го говорят, и различно, като го усетиш сам на гърба си.
Старецът, някак беше усетил тия му мисли и докато дръпваше бавно и с наслада от лулата, тихо продума:
– Каквото и да ти лежи на главата,синко, може да чака и утрото. Вечер човек, трябва да оставя кахърите си отвън, също, като цървулите, а като ги обуе сутрин, тогава да си ги прибира. Тъй се живее по човешки и с добро.
Зоран въздъхна и се зави с единият край на чергата. Сърцето му беше решило вече пътя, по който да тръгнат неговите крака. За себе си не се страхуваше, но му тежеше, че дядо Вълкун трябваше още да се мори по пътищата. Очите му се затвориха, но мина време, преди умът му да се успокои. Чак, когато чу тежкото, но спокойно похъркване на стареца зад гърба си.
Следва.
Бележки:
Настоящата история няма никакви претенции за историческа достоверност или точно определено време. Тя е просто художествена измислица, плод на герои, родени от мислите на автора за един период от време и за съдбите на хората, живеещи тогава. :)
околник, мн. ‑ци, м. Диал. Колело, кръг, окръжност. Чорбаджи Вечо и тоя път "повел хорото"; вгнездил се в единия ѝ [на гората] край, направил си мандра и всяка година взел да провърта с огън по един околник — да е по-широко на овцете му. Н. Хайтов, ПП, 16.
Не го халайте* - диал.разг. използва се в смисъл „не го закачайте; пипайте“
Дрипи* - диал.разг. - в смисъл кат дрехи за ежедневието. В повечето случаи работни дрехи.
паласка - в миналото портмоне от плат с връвка, която да се вързва за престилки, панталони или да се мушка в пазвата, закачена на врата.
© И.К. Всички права запазени
Хубаво е, че си попила от родните автори и доста добре се справяш с предаването на атмосферата и емоцията в разказите си. 🌹
Като теб съм, предпочитам истинската книга.