Кошмар в бяло

     Беше студена зимна вечер, мъглата беше надвиснала. Улиците бяха пусти, от време на време се мяркаше някой закъснял гражданин за коледната нощ.

      Някой гледаше от храстите... следеше с поглед минувачите. Беше идеалното време за него – мрачно, непрогледно, пусто. Беше идеалното време за лов. Този някой беше трудно забележим, макар и очите му да светеха като луната. Всички хора мислеха единствено как ще прекарат празничната вечер. Никой не го интересуваше, че скоро настроението ще се слее с обстановката в унисон, а може би никой не осъзнаваше надвисналата опасност.

       Улиците вече бяха напълно пусти... единственият жив човек беше бездомното момиченце, загледало се в къщите. Те бяха чужди за него, то не познаваше живота на топло, никога не беше усещало коледния дух, никога не беше виждало човешка помощ. Вятърът го удряше с безмилостната си ръка, студът навлизаше под дрипите му. То започна да се разхожда с мисълта да се постопли малко, но тази разходка беше най-голямата му грешка. То попадна на грешното място, попадна на „храста с жълтите очи”. Животът го беше научил да се вглежда в детайлите, да разпознава редните и нередните неща, а този храст беше зловещ. Знаеше, че трябваше да започне да бяга, но то просто седеше и размишляваше върху странното видение... може би се чудеше дали е халюцинация, или истина, може би се чудеше дали иска да живее, или да се предаде без бой, но единственото, което разбираше,  беше, че храстът е нещо зло – дявол или не, то искаше да му навреди. Чуваше се звукът от разтуптяното сърце на детето, виждаше се, че трепери, но студът го беше вече сковал и то не можеше да мръдне.

        Храстът се размърда, очите се затвориха, за да се отворят нови,  по-яростни очи на жадуващ хищник. Цветът не се беше променил, само погледът... той беше жаден, жаден за месо. Видя се сянка – човешка, черна като нощта, зловеща като самия дявол.  Съществото беше човек и в същото време нещо друго, нещо по-голямо, нещо по-силно, нещо, от което не можеш да избягаш. То пристъпи напред, излезе от скривалището си, вече се виждаше цялото. В същия момент падна на земята, започна да се гърчи от болка, започна да се превръща в нещо друго, нещо непознато. След трансформацията момичето не можеше да повярва на очите си. Никога не си беше представяло такова чудовище да дебне в нощта. Беше чувало истории, но беше чувало също така, че те са измислици, а това беше реалност. Детето се разплака... никога не беше мислило, че ще умре по този начин. Опита се да помръдне, но сякаш животът не беше на негова страна, студът беше сковал цялото му тяло. Чак сега момиченцето почувства пронизващата болка през дрехите си. То падна, с което улесни още повече противника си. Опита се да стане, но не успя. Видя сянката да се приближава. Беше съвсем забравило за дебнещото чудовище зад него. Сянката вървеше бавно, не правеше големи стъпки, сякаш искаше да удължи агонията в детската душа. Изведнъж се спря. Момиченцето се обърна. Погледна ръцете – видя сила и гордост, погледна очите – видя гняв, погледна зениците, които бавно се разширяваха – видя алчност, погледна усмивката, под която се подаваха острите като бръснач зъби, вгледа се в тях и видя глад, жажда да се насити, погледна чудовището изцяло и видя дявола. Той тръгна отново напред, докато не остана само една ръка разстояние между тях. Детето не спираше да се взира във фигурата, сякаш се опитваше да спре движенията ѝ само с поглед. Знаеше, че обектът на нейните мисли беше толкова близко. Момиченцето усещаше миризмата. Тя беше зловеща, чужда и в същото време приветлива и толкова позната. Напомняше му на нещо, но на какво. Изведнъж звукът от разтуптяното му сърце секна, треперенето също. Вече сълзи не падаха от очите му. Вече не го беше страх. То сякаш се промени. Протегна малката си ръчичка. Дяволът я хвана и помогна на детето да се изправи. То вече не чувстваше болка в краката си, вече не чувстваше нищо. Миризмата го лъхна още по-силно. Този път я разпозна – беше миризмата на бъдещето, миризмата на смъртта.  Дяволът прегърна момичето. Сложи ръка на гърба му, наведе глава до ухото му и започна да шепне нещо. То го слушаше послушно, с интерес. Чудовището продължаваше да шепне, но в същото време натискаше гърба на момичето, сякаш искаше да го пречупи. Престана да говори. Детето сякаш се съвзе от състоянието, в което беше попаднало, което го беше довело до прегръдката на смъртта. От нея нямаше измъкване, но вече беше късно. Чу се изпукване на кост. Ръката на дявола вече беше под дрехите на детето, пробила кожата на гърба му, пречупила крехкия му гръбнак. Започна да тече кръв от раната. Капки започнаха да падат една по една на снега, докато не се превърнаха в река. Топлата кръв разтапяше снежинките, образуваше се локва, уголемяваща размерите си. Чудовището разголи зъбите си в коварна усмивка. Те се удължиха и заостриха в краищата.  Наведе глава към врата на детето и започна да къса месо от меката му кожа. Положи го на снега, разкъса дрипите му, прокара ръце през корема му и го разтвори. Вътре имаше само органи и кръв, но той само това и искаше. Започна да ги яде - червата, бъбреците, черния дроб и стигна до сърцето. Стана, тръгна си. Беше се заситил... до следващия лов.

***************************************************************************

      На сутринта момичето беше намерено с разтворен гръден кош, заобиколено от локва студена алена кръв, примесена с разтопил се сняг. Органите ги нямаше, отвътре беше празно, само белите му дробове седяха на мястото си непокътнати. Странното беше, че те сякаш се пълнеха с въздух, сякаш детето още дишаше. Но това беше невъзможно. Очите му се отвориха, отвориха се за нов живот. Новите очи бяха яростни, гневни, зениците - алчни за повече от живот, зъбите – жадни за кръв. Беше вече демон, подвластник на дявола. Изправи се в седнало положение, положи ръце на разтворения гръден кош и го затвори. След миг раната я нямаше. То беше като преродено, беше живо. Живееше без кръв, която да стопля сърцето му, без сърце, което да чувства, без душа, която да избира правилните решения. Имаше само бели дробове, с които да диша. От едно малко бездомно детенце, то се беше превърнало в безмилостен хищник, неконтролиращ       действията си. То жадуваше за кръв, за убийство. А всичко, което му трябваше, беше около него – любопитните погледи на града, който беше брутално заличен.

       Дяволът не кара никого насила, ти сам избираш какво да правиш!