Кошмар в бяло
Беше студена зимна вечер, мъглата беше надвиснала. Улиците бяха пусти, от време на време се мяркаше някой закъснял гражданин за коледната нощ.
Някой гледаше от храстите... следеше с поглед минувачите. Беше идеалното време за него – мрачно, непрогледно, пусто. Беше идеалното време за лов. Този някой беше трудно забележим, макар и очите му да светеха като луната. Всички хора мислеха единствено как ще прекарат празничната вечер. Никой не го интересуваше, че скоро настроението ще се слее с обстановката в унисон, а може би никой не осъзнаваше надвисналата опасност.
Улиците вече бяха напълно пусти... единственият жив човек беше бездомното момиченце, загледало се в къщите. Те бяха чужди за него, то не познаваше живота на топло, никога не беше усещало коледния дух, никога не беше виждало човешка помощ. Вятърът го удряше с безмилостната си ръка, студът навлизаше под дрипите му. То започна да се разхожда с мисълта да се постопли малко, но тази разходка беше най-голямата му грешка. ...