Започвайки отново … същата история …същият човек…но не същият живот ..Поемам отново по този път…Отново ме пуснаха да летя … но съм изплашена до смърт…Тук няма нищо - само разровена пръст ..като, че ли някой нарочно е ровил там..ровейки намерил съкровище, откраднал го ..никога не разбрал, че откраднал чистото ми и неопетнено сърце… Разровил го ..и го заграбил…Бих го посъветвала да го пази … защото е крехко като птиче крило…но той не ме послуша, изпусна го на земята и в него се забиха много трески и стъкла…започвайки да кърви … да пръска чувства… да хленчи и плаче..но ти избяга остави го да умре ….наранявайки го .. наранявайки мен …вътрешното ми аз… Къде е любовта? ..Къде е? .. Къде е, за да бъде открита…кой ли ще я намери?…Никой ..достатъчно добър отговор ли ти се струва?….Идеали .. мечти … цели….за какво? .. … Ти! ..Да, ти, .. изтръгна част от мен..остави душата ми .. За какво ти е и тя? … Нима не ме нарани достатъчно?… Мразя те… Когато го изричам дори не го вярвам….Пусни ме ..Пусни ме… но не, оставам се така пленена от твоята красота ..от твоите очи..усмивката.. устните… Умирам всеки ден и всеки ден губя по нещо от себе си….та дори не знам какво съм ..човек или нищо ..Може би..нищо, отговаря по - добре…Знаеш ли, имах мечта … Светът беше красив ..хората не бяха злобни.. ти ме обичаше … някой вярваше в мен…какво е истинското…къде принадлежа… кой ме обича .. Някой цени ли ме?… Небето е закрито…с облаци мрачни и злокобни… слънцето не се вижда …. Криейки се в сенките ..чакаща да изгрее слънцето.. Сенките, да те ми бяха най - добрите приятели… Незабелязана от никой… повече никой нямаше да ме нарани .. Защо ли? ..Защото слънцето никога нямаше да изгрее..нямаше и кой да ме спаси…Понякога исках просто някой да повярва в мен.. за да мога и аз да повярвам в себе си…Цялата болка ме кара да се чувствам самотна…използвана .. ненужна …забравена …всяваща смут в околните….Нямаше ли кой да ме накара да се чувствам истинска? …. Болката ме влачеше надолу и нагоре ….”Влачи ме”, нека да ме боли … заслужавам си го… нека да почувствам как кожата ми се дере под натиска на болката, как се опира в земята … дерейки се …… много пъти си задавам въпроси, чиито отговори си наблизо .. но не мога да ги открия… не не мога.. а душата, ох, защо ти взе и нея?… Сега вече не мога да се чувствам и нищожна …Какво ти сторих?…Какво? …Защо те видях? …Защо се влюбих в теб?…Какво намерих в теб…болка и разочарование?…Защо?..Това можеше да ми го даде всеки друг… а аз исках от теб радост и светлина..Кога ще я получа? ..Когато затворя очите си…притая завинаги дъха си..обезобразена ..лежейки на пода…и тялото ми да бъде обагрено с кръв… държаща снимката ти..до последния си час мислеща за теб… отивайки си от този ..жесток свят…молейки се някой да повярва в мен… Е, да,  никой не го правеше … Хората ме подминаваха..оглеждайки моята външност .. опитвайки се да измучат малкото радост и щастие, които ми бяха останали … подритвайки ме … наказвайки ме за това, че съм различна… Само пред един човек си разкрих душата, а той..тоест ти я открадна … скри я в пещерата където пазеше всички откраднати души.. открадна нея.. Тогава открадни и тялото ми .. усети студените ми ръце..стискайки твоята снимка…от всичко на този свят .. аз не искам нищо повече ..”Някой да вярва в мен”. Друг глас - “Млъкни..Замълчи завинаги”. Първият - “Така и ще стане” и отново .. “Стани..изправи си”...“Не, не мога”. Една звезда ще угасне на небето .. Да, моята звезда ..изчезвайки завинаги, оставяща само кръвта си като моя прощална реч.. да пазя и едно писмо за теб .. но като, че ли ти и него си откраднал…крадецът на мечти..убиващ душите .. пазещ ги в клетки… но аз умра ли, умира и тя.. умира и мечтата.. но писмото, то ще остане .. освен ако не го захвърлиш както направи с мен..счупи сърцето… създаде ми един гротескно грозен образ…създавайки едно ново аз…