Nov 28, 2021, 6:58 PM

Крадецът на вино 

  Prose » Narratives
1442 3 13
12 мин reading

...

В живота има няколко неща, които ме правят щастлив, изпълват дните ми със смисъл и ме карат да се чувствам жив.
Сега ще си помислите, че става дума за любов, деца или благинки, но за мен това са по-скоро досадни битовизми и клишета. Дадености. Има къде-къде по-възвишени неща в тоя кратък живот. Например да сваря ракия, или да напълня бъчвите със вино. Онова червено, силно, ароматно  вино, от лозята на дядо ми. Зайбер. Ох майко! Пиеш и зъбите ти стават сини. Сигурно и червата ти стават сини, де да знам...
Чудя се, кое по-точно ме прави щастлив. Дали момента в който отпивам първа глътка, като първи грях и божествената течност гали небцето, плъзва се като лава по каналите на тленното ми тяло, сгрява и най-студените кътчета на грешната ми душа и ме удря право в петите или пък момента, в който напълня бъчвите. Стоя, гледам ги и да си призная, когато съм сам и си ги милвам. Така де, някои се кефят като си гледат парите, други колата, а аз бъчвата. Богатство!
За разлика от тези скръндзи, аз обичам да споделям от моето богатство с приятели. То и без друго наливам по тон и половина- няма изпиване. А приятели имах в изобилие. Весели, шумни, верни другари, това е другото което ме прави щастлив. Маси, мезета, банкети, смях до сутринта. Ех живот, живот... 
Такива мисли се въртяха в голямата ми глава, докато трескаво подготвях масата в хола, за поредния банкет, а жена ми режеше мезетата в кухнята, когато звънеца ме стресна и ме върна в реалността - тоест в квартал Лозен, бл. 121 ,ЕТ 3 , 1986 година. 
Отварям вратата - Гошо Тарикатчето. Комшията от долния етаж. Живее точно под нас. Аз на третия, той на втория.
-Здрасти комшу. - беше  ми набор, тридесет годишен, но вече започнал да оплешивява. Викахме му Тарикатчето, щото все търсеше "тънката лайсна" и беше страшно изобретателен, когато трябваше да не свърши нещо. Колега от завода, но в различни смени. Цяло чудо беше че се засичаме и двамата в почивка.
- Ооо Гоше, влизай, влизай. По  едно вино  да ударим?
- Ааа - вдигна виновно ръката, за да ми покаже цигарата, все едно не бях забелязал облаците дим - Таман запалих - и изръси  пепелта. Неволно проследих пътят и до изрязаните му сандали, преобразени в чехли, в които беше напъхал червени вълнени чорапи .
- Комшу, аз такова -въртеше виновно малките си миши очички - абе ще имам гости, кръстниците, знаеш, та да ми дадеш, ако имаш де, да ми дадеш малко вино. Аз ще ти го върна де... 
- Ха, ха - ухилих се - щял да ми го върне. Нямаш грижи, Гоше - бях широка душа - само че и аз ще имам гости…
- Оха, значи няма да се спи - ухили се Тарикатчето.
-Тъй, тъй, и аз ще имам гости и бързам, така че - пресегнах се към портмантото, зелено, тапицирано, последна мода на социалистическото производство. На една от закачалките висеше ключа към Свещеният Граал, демек мазето - Ето ти Гоше ключа за мазето, отиди, източи си колкото вино ти трябва, то вие и без това, колко пиете… Аз съм заредил две туби от по пет литра на терасата, да не слизам постоянно. И ще ми го върнеш после.
- Еййй, комшу. Жив да си! - грейна като слънце Тарикатчето. - Значи, голям човек си, значи - аз стърчах две глави над него, така че, вярно бях голям - Ще почерпя ей, да знаеш...
- А, знам, знам. От умрял писмо…
- Ей, недей така бе комшу, все едно не съм черпил - направи се на обиден. Всъщност никога не беше черпил, но пък беше от тези хора, които хем бяха мишки, хем си вярваха че са мъжкари.
- Айде бе, майтапя се, -не се майтапих, ама…- Айде бягай, че имам работа. 
Тръгна си Тарикатчето, а аз макар че затворих вратата  дълго чувах как клипат чехлите му по стълбището на панеленият ни дворец, гордото достижение на комунизма, което ни раздаваха безплатно от завода …
….
И така, мина банкета. Сега, дали някой дойде болен, не знам, но още на другия ден се почувствах много зле. Отначало си помислих, че е от запоя, но до вечерта вдигнах температура, костите ме заболяха, мускулите ми сякаш атрофираха, напуснаха ме силите, тръшна ме някакъв гаден грип, от онзи дето като те лепне и ти се иска да умреш. Прекарах в леглото почти пет дни, завит с два юргана, едно одеяло, чифт терлици, и безброй компреси с ракия. Бях в онова състояние в което не знаеш сънуваш ли кошмар или си буден, а като се унесеш все едно пропадаш в бездна.
Едвам оцелях. 
После още една седмица хич не ми дойде на акъла, ни за вино, ни за ракия.Само Аналгин Хинин.
А зимата беше във вихъра си. Студът беше сковал в желязната си хватка светът около мен, вятърът проникваше през дървената дограма, прозорците красиво заскрежени все едно сме в Коми, чукнеш ли ги и ще се строшат и само нафтовата печка ни даваше някаква надежда, че ще оцелеем. 
Разгеле и това мина. Оживях. Тръгнах на работа и глътката ми отново се отвори. Виното на терасата свърши и слязох до мазето да заредя. 
Мазите на блоковете все са влажни, запуснати, мръсни, тъмни - в задника ти да бръкнат, няма да видиш кой е.
Тук-таме има по някое мазе без врата, което не се ползва и всеки си хвърля някакви непотребни вещи вътре. Свърталище на мишки, котки и бълхи. Срещу моето мазе имаше едно такова. Моето е с дървена врата и катинар. Пипнешком намерих катинара, че фенерчето ми едвам мъждукаше - пак трябва да му сменя батерията - помислих си аз.
Отключих и светнах лампата.
Точно насреща гордо бях наредил две големи бъчви, върху дървени стойки. Над бъчвите - рафтове със зимнина. Кисели краставички, лютеница, зелен боб, сладко, компот и още много чудеса на селската кулинария. Да се чуди човек как сме оцелявали. Няколко щайги с вехтории ,една полураждясала детска шейна, която използвах за столче, едно олюпено, счупено огледало закачено с канап за стената и разбира се туба с ракия. И на стената до бъчвата специалният ми инструмент - тънка пръчка с която имах навика преди да си напълня вино да го измеря. Отварям бъчвата отгоре, потапям пръчката и виждам докъде е. Макар че от две седмици не съм слизал, но навика си е навик. Потапям пръчката, вадя и… А?!
Аз ли нещо се обърках? 
Пак потапям пръчката и пак … А?! 
Тука нещо не е наред. Знам точно колко трябва да е виното. А е намаляло. Бе мамито  му… Тарикатчето ми върна ключа, след два дни, да е изпил, да е изпил,  колко да е изпил. Той много не пие. Хм.
Прибрах се аз замислен. Но семенцето на съмнението беше пуснало отровните си пипала в изтерзания ми мозък и вече нямаше отърване. На другия ден вечерта звъни телефона.
-Ало, дълъг, к'во прайш ве , жив ли си? - Любо черния, стар боен другар.
-Жив и здрав, нарязал съм сланина, бахур, ряпа и пия винце.
-А така, живот си живееш ей. Няма ли да почерпиш? 
- Е как? Айде, идвай.
Довтаса със скоростта на светлината, живееше в съседния вход. Седна, налях :
- Айде, наздраве.
- Наздраве! - очилата му със златни рамки контрастираха на черната му тиква и бяха все още запотени от студа навън.
И от дума на дума, от лаф на лаф, стана на въпрос за виното и му споделих за това че виното ми нещо намалява. 
-Ха, ха - взе да се хили нашия и в устата му проблясна един златен зъб. - Дълъг ти не знаеш ли?
- Какво да знам? Казвай! - настръхнах аз.
Любо прокара ръка през дългата си чуплива коса, на пръста му блестеше огромен златен пръстен с буквата "Л" , все им се чудя като вземат да си правят пръстени с буквички, да не си забравят имената сигурно. 
-Ами Гошо, Тарикатчето, хвалил се, че си изкарал ключ за твоето мазе, докато ти си бил болен и сега си точи вино на корем. Даже на работа черпил. Представяш ли си? Много ларж, а?
-Ей, Любак - бях вече побеснял, кръвта ме душеше, но Любо си беше малко интригант и не знам колко да му вярвам - Ти сигурен ли си, Любак? Щото ще го утрепя тоя.
- Виж брат, не съм го виждал лично - Любо явно се стресна от вида ми - ама един колега ми каза, бати Кольо, знаеш го. Ама аз лично не съм го виждал.
- Хм, ще го видя аз. Аз ще го видя... - рекох замислен и започнах да "навързвам" някои неща.


На другия ден Тарикатчето, беше дневна. Така работихме -дневна, нощна -два дни почиваш. Знам точно в колко часа се прибира и предполагах в колко ще слезе до мазето. Облякох една шуба и слязох преди него. Скрих се в изоставеното мазе, срещу моето. Седнах на някаква бака от боя, прикрих се с някакви кашони и зачаках. След малко нашето момче идва. Отваря си катинара без грам притеснение, светва си лампата, сяда си на шейната, налива си винце в кана. В кана! Даже не прави опит да се скрие, мамка му. В кана! Да го види целия вход.
Малеее. Побеснях. Гневът ме задуши. Що за наглост. Що за падение. Да откраднеш! Да откраднеш вино! Айде, компот да беше откраднал, пари да беше откраднал, нафта да беше откраднал - щях да го разбера- човещинка е. Ама вино - това е грях. Голям грях. Да посегне на  най-свидното ми! На най-милото ми! Бога на виното ще го накаже! 
О, да. Сигурен съм даже, че в най-горещото място в Ада се пържат крадците на вино.  А и да открадне от крадец! Баш от мене да открадне! И Бога на крадците и той ще го накаже.Това е голям грях! Бях готов да изскоча и да го наритам, ама и без това си имам все проблеми със властта , я трай - рекох си! Ще измисля нещо друго. Знам че Бога на виното ще ми помогне. И Бога на крадците. Търпение. Търпение му е майката!


На Тарикатчето майка му работеше в месокомбината в Стара Загора. Като дойде зима, хората заколят по едно-две прасета и закачат по един кол суджуци. Такива бяха времената. 
Не и Тарикатчето. Той закача по осем кола със мезета. Осем! А прасе не гледа. Суджуци пастърми, филета, мезета, страшна работа. Целия квартал гледа на Гошо мезетата, цъка с език и се пръска от завист.
Тази вечер Тарикатчето и жена му бяха нощна. А каква вечер беше само. Всичко побеляло от сняг, дърво и камък се пука, но пък тихо - няма вятър. Луната изящна, като в приказките, небето ясно, звездите като огромни бисери обсипали необятния космос. И аз! 
Жана ми малко се опъва , ама как да излезе на глава с мен, 
ще-не ще, ще помага. Бях млад и пъргав, жив за простотии.
Спуснах се по терасите от третия етаж на втория. Жената отгоре с едно въже. Аз с едни мрежички, от ония сините - гледаш ги малки, ама разтегателни, по 15 бири събират.
И започва моето отмъщение. С благословията на Бога на виното. За кратко време събрах всичко! Осем кола със мезета! 


На другата сутрин, чакам и дебна на терасата, кога ще си дойде комшията. Дърпам си Ардичката, никога не ми е била толкова вкусна. След малко нашия излиза. Гледа - само колове. Изпадна в паника. Ходи от единия край на терасата до другия и само псува. Псува и кълне.
-А, Гоше  - надвесих се аз, с опасност да се претърколя през парапета- Какво става бе, що се ядосваш?
- Що се ядосвам ли, що се ядосвам ,а ? - викам си, тоя ще получи инфаркт - Гледай, гледай! Всичко са взели, всичко са ми откраднали, всичките суджуци, само коловете са оставили. Мамичката им… И коловете да бяха взели, в задника си да ги наврат, тяхната мама…
- Гоше, успокой се брат, ела горе. Ела да пием по едно вино и да ми разкажеш. 
Тарикатчето ме погледна ядно, нещо му просветна.
-Идвам !
Жената се скри в хола, а аз изкарах чашите. Хладилника "Мраз" - фрашкан със мезета, другите ги скрих на терасата.
Идва Гошо, тръшка се на кушетката, целия червен. Потта избила на първите плешивини по главата му, очите му кървясали, ръцете му треперят. Гледа диво, ще разкъса някой.
-Айде - казвам пий едно вино и се успокой! - отпихме без да чукнем чашите за наздравица, някак траурно, все едно някой е умрял.
- Комшу, започна той- аз ако знам кой е , мамичката му ще…
- Чакай, чакай - прекъснах го аз - чакай да нарежа едно мезе че на чисто не върви.
Отварям хладилника и с периферното си зрение го виждам как се оцъкля. Вадя от неговите суджуци, вързани с неговите червени канапи, хладилника претъпкан. На оня очите му ще изскочат, не може да вземе решение какво да каже. Знае че съм луд, та мълчи като риба и чака, а аз бавно и съсредоточено режа суджук с големия нож.
-Вземай, комшу, вземай - побутвам дъската към него - да кусаш и ти хубаво мезе.
-Ей, комшу -започва Гошето, с премерен и обиден глас - нали знаеш, майка ми работи в месокомбината, в Старата Загора. 
- Знам.
- Утре пак ще се обадя, пак ще  донеса мезета. Майната му на суджука. Ама какви хора са се навъдили значи? Да ми откраднат суджука, а? Да ми поискат - ще дам като им се яде, ама това не го разбирам…
- Да бе Гошо, прав си. И аз не ги разбирам. - замислено дъвча суджук - Какви хора са се навъдили, значи? И на мен някой ми краде виното. И аз ако знам кой е, мамичката му ще… Ама не го знам кой е? Ти знаеш ли кой може да е?
Гошо замълча и наведе виновно очи.
-Гошо,  и на мен като ми поискат -давам, ама крадат бе, крадат… Айде наздраве, пий ,вземи си и от суджука, вземи, вземи…
Тарикатчето се усмихна, всичко беше ясно. Изпи си виното на екс, изправи се бавно, някак примерен, отпуснал раменете, с наведена глава, потупа ме по рамото и без да продума излезе. Богът на виното се смееше някъде високо, бях сигурен в това.


Минаха две години. С Тарикатчето си останахме дружки. Никой не повдигна темата, макар че всички знаеха как му натрих носа. В даден момент изведнъж се премести да живее в Стара Загора. Изчезна. Имаше да ми връща две смени, бях му ги взел за сватбата на сестра му. Ама нищо, случва се. Минаха няколко месеца и един хубав пролетен ден на вратата се звъни на пожар. Отварям и кого виждам - Гошо Тарикатчето. Променен, сякаш подмладен, свеж. 
-Оооо, Гоше, къде си бе, забравихме се ей. Влизай, влизай - подканих го енергично.
-А не комшу, чуй, много бързам. Аз минавам набързо, ходих едни документи да си взема от завода и нали помниш, че имам да ти връщам едни смени. Ето - чак сега видях, че държи в ръката си четиридесет лева. 
- Еее, Гоше - казвам обидено аз - няма проблеми бе човек. Не сме хора за четиридесет лева . Ти пък, значи…Нямаше нужда...
-Абе няма проблеми, няма нужда, -ухили се той-  ама аз да съм точен, че знам ли  как ще си ги вземеш ...
😁😁😁

 ЖД. 

Всички прилики  с лица и събития са случайни. Или не съвсем...😁

© Живко Димитров All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Роси, Миночка, благодаря. За съжаление, няма вече зайбер.
  • Приятен и забавен разказ. А от зайбера наистина става страхотно вино. Пиеш и после цял ден ходиш със син език. 🙂
  • Много ми хареса, леко се чете и увлича читателя, ако това е първи опит, то значи, че е много майсторски написано, което ми създаде удоволствие и то голямо! Поздрав за таланта!
  • Благодаря rumbic(Руми), DPP, Безжичен!
  • Прочетох разказа ти два пъти, Живко, първият път рано сутринта с кафето, а след това толкова ми се искаше да споделя емоцията от прочита с някого, че едва дочаках мъжът ми да се прибере от работа и още от вратата го подхванах: "Сядай да си почиваш, че искам да ти прочета нещо супер интересно!" 😁
    Освен, че ми беше много забавно, успях да си представя всеки един момент до най-малката подробност! Що се отнася до зайбера, ще го помня цял живот, беше един от любимите сортове на моите дядовци. Поздравления!
  • Свежо, с хумор и харабийски разказано
  • Качвай, ще четем!
  • Браво за разказа! И иначе за зайбера и липата - та това са най-хубавите български сортове! А купажът от зайбер и липа е онова, на което древните са казвали "Божествен нектар"! Отгоре на всичко и двата сорта изискват много малко грижи.
  • palenka(Пепи) , благодаря.
    Зайбера е уникален сорт. От него се прави най-плътното и най-тежко вино. Може би най-доброто домашно вино което съм пил. За съжаление ,заедно с Липа и някои други сортове е отхвърлено от индустрията ,защото се твърди че е карциногенно. В което се съмнявам. Има и други имена с които е познато и в Южна България,но не ги помня.
  • Plevel, Силве, здравей. Без да искам изтрих коментара ти. Извинявай и благодаря!
    Имам още неща и идеи, ще качвам! И те следя ,😉
  • Хареса ми. Леко и приятно за четене, поздравления!

    за първи път срещам грозде сорт зайбер. Гугъл ми подсказа, че се отглежда в Североизточна България.
  • Ами има поука
  • Хей, здравейте!
    След няколко години суша, пак съм тук 😁. С първи опит за разказ. Ще се радвам на критични коментари!
Random works
: ??:??