Баба Бона живееше съвсем сама накрая на селото. Беше вдовица от десет години, а трите ù деца и внуците бяха пръснати по света и тя не знаеше вече къде са. Докато дядо Кирил беше жив, беше по-спокойна, ама остаря вече, нищо че не се даваше на никого със своите 85 години. Работеше сама дворчето, влачеше се по дупе или лазеше по корем, но сееше лук, чесън, домати, краставици, чушки, зеле, картофи - копаеше, плевеше и по този начин намираше смисъл на живота си... Тази година имаше и четири реда царевица. Все се надяваше децата да се сетят и дойдат, та да им свари някой друг кочан. Като всяка пенсионерка, едва креташе с малката си пенсийка, но успяваше да си плаща тока и водата и да си взима хляб. Купи си и десет пилета да има през зимата какво да яде. Нямаше плодове в цялото село, че често валяха дъждове и имаше градушки, а след това суша настана, земята се напука една педя надолу и една педя встрани. Старицата не се предаде на природната стихия и реши поне с дини и пъпеши да си разкваси устата в горещините. Затова взе, че пося шепа семки на няколко места. Поливаше градинката с една малка кофичка, но стискаше зъби и се надяваше да си хапне нещо свое. След това зачака с нетърпение да узрее плодът на труда ù. Надеждите и се увенчаха с успех и тя започна да се усмихва. Щеше да откъсне след 4-5 дена цели две динки. Да, ама криви ù излязоха сметките! Същата вечер някой се беше покатерил на металната врата, прескочил оградата и ги откъснал заедно с червените домати.

            - Господ да го убие! Земята да го изеде! Чумата да го тръшне!- кълнеше баба Бона, плачеше и проклинаше тежкия си живот и дните, които й оставаха. После отиде да си вземе хляб от магазина и се оплака на жените от селото:

            - Да беше ми оставил едната диня поне...

            - Цигани са! - отсече една от клюкарките, нали всичко знаеше.

            - Да, бе! Все циганите са ви виновни на вас - прекъсна я една млада ромка - Вие българите крадете повече, а все нас набеждате...

            Баба Бона преглътна сълзите си, купи хляб и си взе една диня от магазина. После зачука с бастунката за вкъщи. Разряза купешкия плод и сякаш парчето заседна на гърлото й. Имаше вкус на гума, но мек и без мирис. Хвърли я на пилетата, въздъхна, а вечерта поля отново градинката.

            След няколко дни пак се усмихна. Едното от коренчетата имаше плод, голям колкото юмрука ù. Зачака с нетърпение, но се случи нова беда. Изчезнаха четири пилета, а бяха станали вече за ядене. Първо помисли, че е лисица или орел, но не откри никаква перушина наоколо. Пустият му крадец! Стана доста нахален! Направо й премаля. Все на нея ли? Имаше и други самотни жени - 60 вдовици бяха в малкото селце, ама на - късмет!

            След десет дни динята наедря около три килограма. Баба Бона се радваше като малко дете. Закриваше я с листа, говореше ù като на човек... От пътя нищо не се виждаше, а покрай оградата от мрежа и колове беше царевицата, висока около два метра.

            - Ох, на баба динката! Още една седмица и ще стане за чудо и приказ!

            И сякаш някой пак й завидя за богатството, та вечерта отново прескочи оградата и откъсна зелената диня и десетина чушки.

            - Хайдуци, проклети! Бял ден да не видите! - Баба Бона кършеше изкривените пръсти на ръцете си и мърмореше под носа си. Набръчканото й лице сякаш се набразди още повече - Защо бе, Гасподи? Та, другите хора имат по цели ниви с дини! До моята ли опряха? - разплака се отново, но нямаше кой да я чуе.

            Дълго мисли. После отиде в старата пристройка до къщата, където държеше мотики, лопати, чукове, разни тенекии и кофи. Рови дълго. Накрая потри ръце доволна, че успя да го намери. Беше един доста поръждясъл капан за животни. Навремето, преди много години го бяха купили с Кирил за белките и лисиците, които влизаха в двора. Сега щеше да й свърши работа. Скоро щеше да има нова диня...

            - Ще го науча аз тоя мерзавец! - рече на глас баба Бона и понесе капана.

            След една седмица, когато следващата диня започна да расте, тя сложи капана в бостана, като с мъка го отвори, помагайки си с едно желязо. От зор дори падна и навири крака, ама беше радостна. После донесе отнякъде стара спринцовка, разтвори отрова за плъхове в чашка с ракия и инжектира динята.

            - Да ти преседне, дано! Да се задавиш, дано... та да разбереш как се краде от чуждия труд...

            Вечерта заспа доволна от стореното. Стресна се от силен вик:

            - Оле-ле, майкооо!

            Първо помисли, че е сънувала, а после се сети за капана. Не й се ставаше. Страхуваше се от тъмното и се заключваше с няколко ключа, резета и катинари. На другия ден рано щеше да види плячката, усмихна се и заспа отново...

            На сутринта, първата й работа беше да влезе в градината. Динята беше там - зелена, но разрязана на четири парчета, сякаш някой нарочно беше сторил отгоре й един кръст. Капанъг го нямаше, а по земята видя кървави следи. Старицата дълго се чуди дали да тръгне след тях, но се отказа. Взе динените парчета и ги хвърли на пилетата. Беше забравила за отровата. Сети се едва когато шесте птици изпопадаха на земята.

            - Боже, какво направих? - завайка се старата жена, но беше късно. Вдигна кръвното и полегна на леглото...

            И времето чак се намръши. Заоблачи се, заваля дъжд и изми дирите на крадеца, сякаш беше с него. В селото и в магазина нищо не се чу.

            Валя три дни и две нощи, като че ли небето оплакваше някого... После слънцето отново напече силно. След като изсъхна земята, хората тръгнаха да берат от ранното грозде в селските лозя, които бяха близо до къщата на баба Бона. Бедната жена чу виковете им. После мина време и откъм града долетяха линейка и полицейска кола. Любопитството я гризеше и тя се облече набързо. Отиде до магазина. Жените шушукаха нещо, но като я видяха, млъкнаха. Тръгна към пощата да си вземе пенсията, но се спря като чу името си. Викаше я кметът.

            Влезе в салона на кметството, където стоеше полицай, а върху масата на носилка лежеше някой и до него... нейният капан.

            - Бабо, познаваш ли този мъж? - попита я полицаят.

            Баба Бона се вторачи в младия човек - брадясъл с хлътнали очи. Дълго се взира и все й се струваше, че има нещо общо с някого, но не се сещаше. Изглеждаше някъде на четиридесет години и...

            - Боже! - едва продума тя и припадна.

            Кой да повярва? Крадецът беше собственият й внук. Откъде да знае старицата, че се е върнал от чужбина. Явно не беше успял там, а после от немай къде е станал скитник. Сигурно се е срамувал да се появи пред нея в този вид, а гладът го е мъчил и го е принудил да краде... Колко ли е страдал?... Явно така му е било писано - да умре от гангрена на ръката, попаднала в бабиния ръждив капан и то - заради една диня...

            Всъщност, той ли беше крадецът, така и не се разбра! Просто може да се идвал отдалече, да е искал да види роднините си, но намерил портата залостена. Тогава е презскочил оградата и случайно е налетял на клопката... Жалка съдба! Клюкарките дълго говореха за тази случка, но баба Бона не можа да прежали момчето и се разболя. Не ядеше, не пиеше вода и точно на помена от 40 дни - предаде богу дух, носейки със себе си вината за стореното...

Рая Вид