Баба Бона живееше съвсем сама накрая на селото. Беше вдовица от десет години, а трите ù деца и внуците бяха пръснати по света и тя не знаеше вече къде са. Докато дядо Кирил беше жив, беше по-спокойна, ама остаря вече, нищо че не се даваше на никого със своите 85 години. Работеше сама дворчето, влачеше се по дупе или лазеше по корем, но сееше лук, чесън, домати, краставици, чушки, зеле, картофи - копаеше, плевеше и по този начин намираше смисъл на живота си... Тази година имаше и четири реда царевица. Все се надяваше децата да се сетят и дойдат, та да им свари някой друг кочан. Като всяка пенсионерка, едва креташе с малката си пенсийка, но успяваше да си плаща тока и водата и да си взима хляб. Купи си и десет пилета да има през зимата какво да яде. Нямаше плодове в цялото село, че често валяха дъждове и имаше градушки, а след това суша настана, земята се напука една педя надолу и една педя встрани. Старицата не се предаде на природната стихия и реши поне с дини и пъпеши да си разкваси у ...