Малките мизерници живееха в кочинката си. Нещастници, които искаха да са щастливи.
Но не знаеха как.
Не искаха да знаят.
Колко бяха нещастни! Защо бяха родени тук? Родово проклятие?
Невежество? Да! Можеха да забегнат.
Но тук, в мишите си дупчици, откриваха своя уют.
Видях стар мизерник. Сред най-сивото сиво, най-калното кално, с два карамфила в ръка, да изпрати някоя презряна, измизерувала животеца си душа. Влагата под подпухналите, набраздени очи студуваше студа си. Отвътре, в това тяло, вряло, горяло, угаснало, забравило, тлеещо, сърцето отбийваше последните си дни.
Скоро, съвсем скоро някой друг щеше да стиска кървясалите карамфили за него...
...
Треперейки отброи стотинките. Не от мраз. Старческа тегоба, болест. Тази ръка, която е стискала момичешки длани, градила е дом, галила е деца, топлила е любима. Тя бе отделна сега.
Непокорна, непослушна, неблагодарна.
И продавачката любезно го нахока. ...