Малките мизерници живееха в кочинката си. Нещастници, които искаха да са щастливи.

Но не знаеха как.

Не искаха да знаят.

Колко бяха нещастни! Защо бяха родени тук? Родово проклятие?

Невежество? Да! Можеха да забегнат.

Но тук, в мишите си дупчици, откриваха своя уют.

Видях стар мизерник. Сред най-сивото сиво, най-калното кално, с два карамфила в ръка, да изпрати някоя презряна, измизерувала животеца си душа. Влагата под подпухналите, набраздени очи студуваше студа си. Отвътре, в това тяло, вряло, горяло, угаснало, забравило, тлеещо, сърцето отбийваше последните си дни.

Скоро, съвсем скоро някой друг щеше да стиска кървясалите карамфили за него...

...

Треперейки отброи стотинките. Не от мраз. Старческа тегоба, болест. Тази ръка, която е стискала момичешки длани, градила е дом, галила е деца, топлила е любима. Тя бе отделна сега.

Непокорна, непослушна, неблагодарна.

И продавачката любезно го нахока.

Защото не знаеше, че утре нейната ръка ще живее собствен живот...

...

В устата си нямаше и един зъб. Младата жена. Нито един. Нито и спомен за тях.

Косата не блести. Свежестта е покрита с кир.

Хигиената не е проблем.

Хигиена за нещо, което няма смисъл да почистваш?

Душата... тя бе толкова по-омърсена.

Сапунът на света не би я изтъркал.

Косата има памет. Спомени от цигарени угарки, евтина ракия, под средно статистически мъже. Понякога твърде грубовати, но... търпимо...

Детето.

Хм, не зная къде е. Голям е. Ех, да бе по-голям да се ожени...

Имаш ли 50 стотинки. Обещавам да ти ги върна. (Как? Откъде? Не работиш?)...

...

"Виж с какво се занимавам!

Гълъби си взех."

Русата му коса бе така странна. Отдавна не съм срещала такива мъже.

Пийваше.

Взеха му книжката. Има справедливост, май...

Но сега няма да работи, фадромата... ще осиротее...

Вечер се клатушкаше, но винаги намираше пътя към дома.

В дома имаше много твари. Желани, нежелани...

И една майка. Неговата.

...